— Какво имате предвид? — поинтересува се Ланглоа.
— Когато повикахме техници да сменят кабелите за тока, решихме да подновим и телефонните кабели и да ги изместим в мазето. Ако кабелът не беше прекъснат, нямаше да се натъкнем на тялото и то щеше да бъде залято с бетон.
— Pardon?51 — изненада се детективът.
— Другата седмица. В понеделник очакваме работници, които ще покрият пода на мазето с бетон.
Мъжете се спогледаха.
— Искате да кажете, че ако Рено или убиецът му не бяха прекъснали телефонния кабел, докато са копали снощи, целият под щеше да бъде бетониран? Запечатан? — попита местният инспектор.
Елизабет кимна.
— Кой е знаел, че това предстои? — поинтересува се Ланглоа.
— Всички. — Жената стана, отиде до една маса и се върна с три брошури, които раздаде на полицаите. На корицата бе изписано съобщението.
Електрическите и телефонните кабели подлежат на смяна. Мазето ще бъде ремонтирано.
Главен инспектор Гамаш сгъна брошурата и я остави на масата пред себе си. Погледна стройната възрастна дама.
— Пише, че предстоят ремонти, но не става ясно кога. Струва ми се, че времето е изключително важен фактор в случая.
— Сигурно сте прав, господин главен инспектор, но не сме го пазили в тайна. Много хора знаеха кога ще се извърши ремонтът. Членовете на управителния съвет, доброволците, строителните работници…
— Откъде намерихте пари? Подобен ремонт навярно струва цяло състояние.
— Беше скъпо — призна Елизабет. — Получихме субсидии и дарения, а и продадохме някои книги.
— Значи разпродажбата се е състояла сравнително скоро — отбеляза Ланглоа. — От мосю Уилсън разбрахме, че не е била особено успешна.
— Меко казано — заяви възрастната дама. — Беше пълен провал. Продадохме няколко кашона с книги, които събираха прах в продължение на десетилетия. Срамота. Трябваше да са в нечия колекция, при собственик, който ги цени, а не да се трупат тук. Бог ни е свидетел, имахме нужда от тези пари. Изглеждаше като идеалното решение. Да превърнем нежеланите книги в нови електрически кабели.
— И къде се объркаха нещата? — попита Гамаш.
— В англоезичната общност. Хората явно смятат, че сме не само библиотека, а и музей. Вярват, че всеки дарен том е съкровище. Боя се, че книгите ни са се превърнали в символ.
— В символ? На какво? — зачуди се главният инспектор.
— На ценността на английския език. На английската култура. Изказаха се притеснения, че щом дори ЛИД не цени английския език, писаното слово, то вече няма никаква надежда. Книгите ни вече не са книги, а символ на англоезичната общност. Наложи се да ги запазим. В момента, когато се случи това, нямаше нито спорове, нито борба. И определено никакви продажби.
Гамаш кимна. Елизабет бе права. Битката е била изгубена в онзи миг. Най-добре е било да напуснат бойното поле.
— Значи сте спрели разпродажбата?
— Да. Затова сте видели онези кашони, струпани в коридорите. Ако почине още някой възрастен англоезичен канадец, дружеството ще се пръсне по шевовете. — Жената се разсмя, но смехът й бе тъжен.
— Как смятате, защо Огюстен Рено е дошъл тук вчера? — попита Ланглоа.
— Мисля си същото, което и вие. Явно е решил, че ще намери Шамплен тук.
— А дали е имал основания да смята така?
Елизабет сви рамене, но успя да накара дори този жест да изглежда изтънчен.
— Защо ли е смятал, че Шамплен е погребан под онзи китайски ресторант? Или под основното училище? Защо на Огюстен Рено му е хрумвала тази или онази мисъл?
— Идвал ли е тук преди?
— Ами, явно е дошъл снощи.
— Имам предвид дали сте го виждала в тази сграда преди това?
Елизабет Макуъртър се поколеба.
— Никога не е влизал, поне доколкото знам. Но го видях пред входната врата. Вчера сутринта.
Младият помощник на инспектора бе толкова стъписан, че най-накрая някой е казал нещо важно, че почти пропусна да го запише. Но само след миг химикалката му заскърца бясно по листа.
— Разкажете ни — подкани Ланглоа дамата.
— Искаше да разговаря с управителния съвет.
— Кога беше това?
— Около единайсет и трийсет. Бяхме заключили вратата. Винаги го правим, когато има събрание на съвета.