— И той просто се появи?
— Точно така.
— Откъде изобщо е разбрал, че ще имате събрание?
— Публикуваме съобщение във вестника.
— Le Soleil?
— В квебекския „Кроникъл Телеграф“.
— Кой?
— „Кроникъл Телеграф“ — повтори Елизабет буква по буква, за да може асистентът да запише. — Най-старият вестник в Северна Америка — поясни тя машинално.
— Продължавайте. Казвате, че се е появил на вратата. Какво стана тогава? — попита инспекторът.
— Позвъни на звънеца и Уини отиде да отвори, след което се върна и ни предаде молбата му. Остави го да чака отвън пред входа.
— А вие какво отговорихте?
— Гласувахме и взехме решение да не го приемем. Бяхме единодушни.
— Защо?
Елизабет се замисли.
— Опасявам се, че не посрещаме с отворени обятия различното и необичайното. И аз съм такава. Създали сме си един тих, спокоен и много щастлив живот. Изграден върху традиции. Знаем, че всеки вторник има сбирка на клуба по бридж, където ще се сервират джинджифилови бисквити и чай ориндж пико52. Знаем, че чистачката идва в четвъртък, и сме наясно къде държим салфетките. На същото място, където ги е държала и баба ми, когато е била секретарка на ЛИД. Животът ни не е вълнуващ, но за нас е изпълнен със смисъл.
Жената млъкна и погледна умолително главен инспектор Гамаш.
— Посещението на Огюстен Рено е нарушило този мир — проговори той.
Елизабет кимна.
— Как реагира Рено, когато разбра, че не искате да го приемете? — поинтересува се главният инспектор.
— Лично слязох да му съобщя решението ни. Не беше никак доволен, но се примири и каза, че ще се върне. Нямах представа, че ще е толкова скоро.
Възрастната жена си спомни как стоеше зад дебелата дървена врата, открехната едва-едва, сякаш тя бе монахиня, а Рено — грешник. Бялата му коса стърчеше изпод рунтавата шапка, черните мустаци бяха покрити със скреж и ледени висулки, а от устата му излизаше сърдито пухтене. Погледът в сините му очи не бе просто налудничав, а бесен.
— Не можете да ме спрете, мадам — казал бе.
— Нямам желание да ви спирам, мосю Рено — отвърнала му бе с благоразумен тон. Дори приятелски.
Но и двамата знаеха, че думите са лъжа. Елизабет искаше да спре Рено толкова силно, колкото настойчиво той желаеше да влезе.
Когато разпитите приключиха, Гамаш се върна в кабинета на ЛИД. Намери доброволците около масата, седнали на чаша чай.
— Добре дошли в нашата малка спасителна лодка — посрещна го Елизабет, като се изправи и го покани да седне при нея, Уини и Портър. — Това е горивото ни — посочи чайника с усмивка.
Хенри скочи и се втурна към стопанина си.
— Надявам се, че не ви е създавал неприятности. — Главният инспектор потупа кучето по гърба, седна и прие чашата силен чай, която му поднесоха.
— Ни най-малко — увери го Уини. — Сега какво предстои?
— В разследването ли? Ще изчакат доклада на съдебния лекар, след което ще започнат да проучват навиците на Огюстен Рено, приятелите и семейството му. И кой би искал смъртта му.
Седяха заедно край масата. Не бяха точно сговорна дружина, но много приличаха на такава.
— Споменахте, че мосю Рено е искал да разговаря с управителния съвет — обърна се Гамаш към Елизабет.
— Казали сте им? — възкликна Портър с необичайно рязък тон. — Значи знаят.
— Нямаше избор — обясни инспекторът. — Всички трябваше да ни кажете. Било ви е ясно, че това е важна подробност. — Изгледа ги строго. — Отказали сте да приемете Рено тогава, но щяхте ли да го изслушате по-късно?
Вече говореше на Портър Уилсън, но забеляза, че всички погледи са насочени към Елизабет, която мълчеше.
— Да, може би в края на краищата щяхме да го изслушаме. Макар че това не носеше никакви преимущества за нас, а водеше до прекалено много — Портър се замисли за точната дума — неудобства.
— Мосю Рено може да бъде доста убедителен — отбеляза Гамаш и си припомни яростните кампании, водени от любителя археолог против всички, които му отказваха разрешение за разкопки.
— Вярно е — призна председателят на ЛИД. Вече изглеждаше уморен, сякаш цялата тежест на случилото се най-после се бе стоварила върху плещите му. Въпреки че бе доста плашеща перспективата Огюстен Рено да копае под сградата на тяхното Литературно-историческо дружество в търсене на Шамплен, онова, което се бе случило, бе още по-кошмарно.
— Може ли да прегледам протокола от събранието?
— Още не съм го оформила — отвърна Елизабет.
— Бележките ви ще свършат работа.
Детективът зачака. В крайна сметка възрастната дама му връчи бележника си. Главният инспектор надяна полукръглите си очила и зачете записките, като си отбелязваше наум кой е присъствал на събранието.
52