Бовоар погледна надолу. Топеше се също като Злата вещица от Запада. Около снежните му ботуши, на покрития с плочки под, се образуваха локви вода. Но на Карол Жилбер сякаш това не й правеше впечатление. Бе по-загрижена за неговия комфорт.
— Не, отседнал съм в пансиона — призна инспекторът.
— Разбира се.
Вгледа се в изражението й в търсене на някакъв намек за професионална завист, но не откри такъв. А и защо би завиждала? Изглеждаше невъзможно собствениците на този великолепен хотел да изпитват ревност към което и да е друго място за туристи, камо ли пък към захабения пансион на Габри.
— Какво ви води отново при нас? — попита мадам Жилбер с лек и любезен тон. — И главният инспектор ли е тук?
— Не, на почивка съм. По-скоро в отпуск.
— Разбира се. Извинете. — Изглеждаше искрена, защото лицето й в миг придоби загрижен вид. — Колко глупаво от моя страна. Как се чувствате?
— Добре съм. Оправям се.
— А мосю Гамаш?
— И той се възстановява.
Трябваше да си признае, че му е дошло до гуша да отговаря на такива въпроси.
— Много се радвам да го чуя. — Възрастната жена го покани с жест да влезе в хотела, но Бовоар остана на мястото си. Бързаше, а не можеше да се прикрива, когато бе нетърпелив. Съзнателно се опита да си наложи да е по-спокоен. Все пак с поведението си трябваше да внушава, че е дошъл на почивка.
— С какво мога да ви помогна? — попита Карол Жилбер отново. — Дали не сте тук за терапията с гореща кал или за уроците по тай чи57?
Инспекторът забеляза озадаченото изражение на дамата. Дали му се присмиваше? Едва ли. По-скоро деликатно се шегуваше със себе си и с услугите на СПА центъра. Синът й Марк и неговата съпруга Доминик бяха купили западналия имот преди малко повече от година и го бяха превърнали в този великолепен семеен хотел, който предлагаше различни видове масажи и терапии. Бяха поканили майката на Марк, Карол Жилбер, да се премести от град Квебек в Трите бора, за да им помага при управлението на хотела.
— Разбирам на какво основавате предположенията си, все пак съм облечен с костюм за тай чи — отвърна Бовоар и разпери ръце, за да демонстрира цялото величие на ски екипа си. Възрастната жена се разсмя. — Всъщност дойдох да ви помоля за услуга. Може ли да използвам една от вашите моторни шейни? Разбрах, че имате няколко за гостите си.
— Така е, имаме. Ще повикам Рор Пара, той ще ви помогне.
— Merci. Мислех да отида до колибата в гората.
Наблюдаваше я, докато говореше, за да проследи реакцията й. И стана това, което очакваше. Любезната дама изведнъж се вледени. Интересно, само няколко секунди по-рано изглеждаше толкова спокойна и удовлетворена, а сега, без да настъпват видими промени в обстановката, се бе превърнала в снежна статуя. От цялото й същество струеше хлад.
— Така ли? Защо?
— За да я видя пак. Просто отивам на разходка.
Жената го огледа внимателно със змийски очи. После маската й се стопи и Карол отново бе gentille grande dame58 на имението.
— В това време? — възкликна и хвърли поглед към сипещия се сняг навън.
— Ако снегът бе пречка да правя каквото и да е, нямаше да мога да свърша нищо през зимата — отвърна Бовоар.
— Вярно — призна жената. Жан Ги си помисли, че долавя неохота в тона й. — Едва ли сте чули, но съпругът ми вече живее там.
— Така ли? — Не беше чул. Но забеляза, че Карол каза „съпругът ми“, а не „бившият ми съпруг“. Бяха живели разделени години наред, докато един ден Венсан Жилбер се бе появил в хотела изневиделица и неканен, и то почти по същото време, когато бе открит трупът на Отшелника.
— Сигурен ли сте, че не бихте предпочели кална баня? — попита възрастната дама. — Според мен усещането е приблизително същото като един час, прекаран с Венсан.
Бовоар се разсмя.
— Non, madame, merci59. Дали ще има нещо против, ако намина?
— Венсан ли? Опасявам се, че отдавна се отказах да разбера начина му на мислене. — Все пак Карол омекна малко и се усмихна на разтапящия се мъж. — Сигурна съм, че ще се зарадва на компанията ви. Но най-добре побързайте, преди да е станало твърде късно.
Вече беше два следобед. До четири щеше да се стъмни.
А когато зимното слънце залезеше над горите на Квебек, от сенките изпълзяваха чудовища. Не онези от второразредните филми — зомбита, мумии или извънземни, а много по-стари и неуловими призраци. Невидими създания, които се спускаха в гората с понижаването на температурите. Смърт от измръзване, смърт от прекалено дълго оставане на открито, смърт при отклоняване дори на крачка от пътеката и изгубване. Смърт, древна и търпелива, се спотайваше в квебекския лес и чакаше залеза на слънцето.