— Май не е трябвало да излизате с моторната шейна — усмихна се Жилбер и отново зави инспектора с чаршафа и юргана. — Но предполагам, че и сам сте се досетили. Самият куршум е нанесъл вреди, но по-дългосрочният ефект е от нещо като ударна вълна, която се е получила при контакта. Лекарите обясниха ли ви това?
Бовоар поклати глава.
— Сигурно са били твърде заети. Куршумът е преминал през страничната част на корема и гърба ви. Вероятно сте изгубили много кръв.
Жан Ги кимна и се опита да прогони напиращите в главата му образи.
— Не е наранил вътрешните органи — продължи докторът, — но ударната вълна е увредила околните тъкани. Нещо като натъртване. Това усещате, ако се претоварите, както е станало днес следобед. Но се възстановявате добре.
— Merci — отвърна Бовоар. Беше хубаво най-сетне да разбере болката си.
В този момент инспекторът се убеди, че този човек наистина е светец. Бяха го преглеждали и докосвали безброй лекари и медицински сестри. Всички те бяха лечители, всички имаха добри намерения, някои бяха по-мили, други — по-груби. Всеки от тях му бе показал, че иска да спаси живота му, но никой не го бе накарал да почувства, че животът му е скъпоценен, че си струва да бъде спасен, че струва нещо.
Венсан Жилбер му вдъхна това чувство. Неговото лечителство преминаваше границите на плътта и кръвта, проникваше отвъд костите.
Докторът потупа завивките и понечи да стане, но нещо го спря. Посегна към масичката до леглото и взе оттам шишенце с хапчета.
— Намерих ги в джоба ви.
Бовоар протегна ръка, но възрастният мъж скри шишенцето в юмрук и се вгледа в лицето на инспектора. Възцари се продължително мълчание. Накрая Жилбер омекна и отвори дланта си.
— Внимавайте с тях.
Жан Ги взе шишенцето и изтръска едно хапче в шепата си.
— Може би половин — предложи лекарят и посегна.
Детективът го наблюдаваше как сръчно разделя мъничката таблетка оксиконтин на две.
— Нося си ги за всеки случай — обясни Бовоар и глътна миниатюрната половин таблетка.
Жилбер му подаде чиста пижама.
— В случай че направите някоя глупост? — попита с усмивка. — Може би това шишенце няма да ви стигне.
— Ха, ха — отвърна Жан Ги. Но вече усещаше разливаща се топлина и притъпяване на болката. Остави язвителността в забележката на мъжа да мине покрай ушите му.
Докато си обличаше пижамата, Бовоар гледаше как в кухнята докторът сипва супа в две купи и нарязва прясно изпечен хляб.
— Канейдиънс60 играят тази вечер, нали? — Върна се с поднос, отрупан с храна, и помогна на Бовоар да седне удобно в леглото. — Искате ли да гледаме?
— Да, моля.
След няколко мига вече ядяха супа с франзела и гледаха как Канейдиънс размазват в Ню Йорк.
— Пресолено — отсече Жилбер. — Казах на Карол да не слага толкова много сол в храната.
— На мен ми е вкусно.
— Значи нямате вкус. От малък сте само на пържени картофки и бургери.
Бовоар погледна доктора. Очакваше да го види усмихнат, но на хубавото му лице имаше кисело и гневно изражение. Високомерно, сприхаво, дребнаво.
Негодникът се бе завърнал. Или е бил там през цялото време и измамно лесно си съжителстваше с образа на светеца.
ГЛАВА СЕДМА
Арман Гамаш стана тихо посред нощ, светна лампата до леглото си и се облече с топли дрехи. Хенри го наблюдаваше през цялото време, махаше с опашка и стискаше тенис топка в уста. Слязоха на пръсти по тясното спираловидно дървено стълбище. Стъпалата сякаш бяха издялани в центъра на старата къща. Емил бе настанил приятеля си на най-горния етаж, в някогашната главна спалня. Тя заемаше разкошно подпокривно пространство с открити греди и тавански прозорци от двете страни. Домакинът бе обяснил, че вече не му е удобно да слиза по стръмното и тясно стълбище, износено от безчет стъпки през последните няколко столетия, и бе попитал Арман дали има нещо против да спи там.
Гамаш нямаше против, но това доказваше нещо, за което се досещаше от известно време. Неговият наставник бе започнал да забавя темпото.
С Хенри слязоха два етажа надолу, в дневната, където дървата в печката още горяха и излъчваха топлина. Арман включи само една лампа, надяна най-дебелото си палто, шапка, шал и ръкавици. Излезе, като не забрави да вземе най-важната вещ — кучешката играчка „Дръж!“, с която топките отхвърчаха надалеч. Хенри бе влюбен в нея, Гамаш — също.