Инспекторът хвърли снежната топка, немската овчарка се втурна след нея и я улови във въздуха. За миг бе в пълен екстаз, но когато щракна челюсти, снегът се разсипа и Хенри се приземи на лапите си, както винаги озадачен.
Детективът се наведе, хвана покритата със замръзнала слюнка тенис топка, сложи я в играчката „Дръж!“ и я метна. Яркожълтата сфера потъна в мрака, а кучето — след нея.
Главният инспектор познаваше всеки сантиметър от някогашното бойно поле и знаеше как се променя лицето му през различните сезони. Бе стоял тук през пролетта и бе съзерцавал нарцисите; идвал бе през лятото, когато хората постилаха одеяла на тревата и си устройваха пикник; наминавал бе през зимата, когато семействата пресичаха терена на ски или снегоходки. Посещавал бе полето и в ранна есен. На 13 септември. В деня на битката, когато повече от хиляда мъже бяха загинали или паднали ранени в рамките на един час. Бе стоял тук и му се бе сторило, че чува крясъците и изстрелите, че усеща миризмата на барут и вижда как войниците се впускат в атака. Бе стоял на мястото, откъдето навярно генерал Монкалм бе наблюдавал сражението и бе осъзнал мащаба на грешката си.
Монкалм бе подценил британците. Бе подценил куража и хитростта им.
Кога ли бе разбрал, че губи битката?
Предишната нощ в лагера на френския генерал дотичал вестоносец, спуснал се по течението на реката от Квебек. Едвам се държал на краката си и ломотел неразбираемо. Съобщил, че англичаните се катерят по близо петдесетметровите скали, надвиснали над реката, и скоро ще са пред градските стени, на полето, което принадлежи на фермера Авраам.
Ала никой във френския лагер не му повярвал. Помислили го за луд. Смятали, че никой пълководец не би издал такава заповед и никоя войска не би й се подчинила. „Ще им трябват криле“ — казал през смях Монкалм на генералите си и се върнал в леглото.
До заранта англичаните вече били на Авраамови поля, готови за битка.
Тогава ли Монкалм осъзнал, че всичко е изгубено? Когато на англичаните сякаш им поникнали криле и с тях сторили невъзможното? Генералът се втурнал натам и застанал точно на мястото, където сега стоеше Гамаш. Отправил поглед към полята и видял врага.
Разбрал ли е тогава?
Но битката още не била загубена. Можел все още да надделее. Но блестящият стратег Монкалм щял да допусне още грешки.
Гамаш се замисли за онзи момент, в който бе осъзнал своята собствена последна и фатална грешка. Огромния й мащаб. Нужни му бяха няколко мига да го проумее, докато всичко се разпадаше край него. С невероятна скорост, но и сякаш на забавен каданс.
— Отдел „Убийства“ — вдигнала бе телефона секретарката му.
Бовоар беше в кабинета му и обсъждаха някакъв случай в Гаспе, когато обаждането бе прието. След малко секретарката надникна през открехнатата врата:
— Обажда се инспектор Норман от Сент Агат.
Главният инспектор вдигна поглед. Асистентката му рядко го прекъсваше. Работеха заедно от години и тя знаеше кога сама да се заеме с някоя задача и кога — не.
— Свържете ме — казал бе. — Oui, инспекторе. С какво мога да ви помогна?
И така бе започнала битката.
„Je me souviens — каза си Гамаш. Девизът на Квебек. И на всички квебекчани. — Аз помня.“
— Веднъж отидох на Карнавала — разказваше полицай Моран. — Беше страхотно. Татко ни заведе и дори свирихме на цигулка на ледената пързалка. Мама се опита да го спре. Смущаваше се от хората, сестра ми също щеше да умре от срам, но с татко извадихме цигулките и започнахме да свирим. На всички наоколо май им хареса.
— Какво свирихте? Онова, което изпълни пред нас, Colm Quigley61?
— Не, то е елегия. Става бързо, но началото е прекалено бавно за каране на кънки. Кънкьорите искат нещо по-живо, затова избрахме няколко джиги и рилове.
— Ти на колко години беше? — попита Гамаш.
— На тринайсет или четиринайсет. Беше преди десетина години. Оттогава не съм ходил.
— Може би тази година.
— Oui, ще заведа Сюзан. Много ще й хареса. Може пак да взема цигулката.
„Je me souviens — повтори наум Гамаш. В това беше проблемът. Винаги. — Аз помня. Всичко.“
Бовоар лежеше буден в дървената колиба насред гората. Обикновено спеше дълбоко, дори след онзи случай. Но сега се взираше в тъмните греди над главата си, а сетне премести поглед към сиянието в камината. Виждаше доктор Жилбер, заспал на двата стола, които беше събрал един до друг. Негодникът светец бе отстъпил леглото на Бовоар. А той пък се чувстваше ужасно, защото заради него един мил възрастен човек трябваше да спи на два стола. За момент се запита дали старецът не е целял тъкмо това. Ако си светец, не трябва ли да си и мъченик?