Дали Огюстен Рено е могъл сам да намери онзи капак в пода?
Почти със сигурност не.
Някой го бе отвел дотам и после го бе убил.
Някой, който знаеше всичко за ЛИД.
Някой, който бе наясно, че скоро ще залеят пода на мазето с бетон.
Преподобният мистър Хенкок се изправи.
— Съжалявам, но наистина трябва да отида на събирането в залата. Очакват ме.
Поспря и се вгледа в брадатия мъж срещу себе си.
Като всеки друг жител на провинция Квебек и Хенкок познаваше главен инспектор Гамаш. Началникът на отдел „Убийства“ участваше в седмични телевизионни предавания и новинарски емисии и обясняваше решенията, които вземаше Sûreté. Често даваше информация за някой случай.
Винаги бе търпелив, умерен и не се боеше от въпроси, макар че хората рядко ги задаваха възпитано, а понякога дори ги изкрещяваха в лицето му. Никога не си изпускаше нервите, въпреки че Хенкок го бе виждал да се изправя срещу невъобразими провокации.
Но човекът, когото преподобният гледаше сега, бе различен от онзи, когото бе виждал по телевизията през последните три години, и то не само заради брадата и белега. Изглеждаше все така замислен, вежлив, дори някак мек.
Но и уморен.
— Кафето ще почака — размисли Хенкок и отново седна на пейката. В църквата бе спокойно, прохладно и тихо. — Искате ли да поговорим?
Арман Гамаш знаеше, че младият мъж не предлага да обсъдят случая. Изкуши се да му разкаже всичко. Но Томас Хенкок бе заподозрян в убийство и колкото и да му се искаше да си признае греховете пред младия свещеник, инспекторът си наложи да се сдържи.
— Вървете, моля. Ще поговорим друг път.
— Надявам се — рече Хенкок и се изправи. — Знаете ли, радостта никога не си отива. Винаги е във вас. И един ден отново ще я намерите.
— Merci — отвърна Гамаш. Остана мълчаливо на пейката в църквата, докато стъпките на младия мъж заглъхнаха и отново се оказа сам с шепота в главата си.
Библиотеката и офисите на Литературно-историческото дружество отново бяха отворени. Но пред една от вратите беше опъната жълта полицейска лента. Тази врата водеше към капака в пода, от който се спускаше стълба надолу към мазето.
И там стоеше инспектор Ланглоа.
Неговият екип бе събрал всички улики, хората му бяха прегледали всеки квадратен сантиметър и бяха прибрали всеки косъм, всяка мумифицирана мишка, всяко парченце плат. Запечатали бяха почвени проби в стъкленици. Направили бяха снимки, включително на инфрачервена, ултравиолетова и черна светлина. Всичко.
Освен тялото бяха намерили окървавена лопата, чантата с картата и отпечатъци от обувки. Какви ли не обувки. Навярно твърде много, за да могат да ги идентифицират.
Следователите проверяваха бившата съпруга на Рено, приятелите му, които се брояха на пръсти, и съседите. Претърсваха дома му, но той бе толкова затрупан с книги, бумаги и всякакви други боклуци, че можеше да отнеме седмици.
Полицията бе изцяло заета с този случай. Ланглоа, също като колегата си Гамаш, знаеше, че лудницата тепърва започва. Първоначално таблоидите бяха налели масло в огъня, но скоро и сериозната преса щеше да го раздуха. Случаят се разрастваше. Вече не ставаше въпрос само за трупа на Рено, а за една друга, по-стара тайна и по-древни останки.
Шамплен.
Дали беше там?
Ето защо, вместо да рови за улики в дома на Рено, инспекторът стоеше в сумрачното мазе, втренчен в кофа, пълна с картофи. Поне се надяваше да са картофи.
До него се бе привел главният археолог на Квебек — Серж Шевре.
И двамата мъже не бяха особено щастливи, че са там. И двамата знаеха, че си губят времето.
— Е, инспекторе, мога да ви кажа, че това със сигурност не е Шамплен.
Продължиха да се взират в картофите.
Опитен в разкопките работник, дошъл заедно с главния археолог, се подпираше на лопатата си. Негова колежка държеше някакво устройство и бавно пристъпваше по пръстения под. Вече бяха изкопали три дупки и във всяка от тях бяха намерили метална касетка или кофа, пълна с кореноплодни зеленчуци. Вероятно на стотици години. Репи, картофи, пащърнак. Но нямаше и помен от Самюел дьо Шамплен.
— Bon63 — изправи се Шевре. — Достатъчно. Всички сме наясно, че не е тук. Всъщност, ако Огюстен Рено е вярвал, че ще го намери в това мазе, е почти сигурно, че Шамплен е някъде другаде.