Ако Рене имаше подстриган мустак, можеха да минат за Лаурел и Харди64.
Гамаш връчи на един сервитьор палтото си, като прибра шапката, шала и ръкавиците в ръкава му. Седна и постави длани върху лицето си. Усети паренето. По ирония на съдбата силният студ оставяше същия отпечатък като слънчевото изгаряне. Но след няколко минути пламналата му кожа се успокои, а кръвообращението в ръцете му се нормализира.
Поръчаха питиета и обяд и заговориха за Карнавала, за времето, за политика. Беше очевидно, че тримата мъже се познават добре. Гамаш знаеше, че от десетилетия са членове на един клуб.
Дружество „Шамплен“.
Донесоха напитките им и панер с хлебчета. Мъжете отпиха от чашите с уиски, а главният инспектор едва се сдържаше да не сграбчи по една топла питка във всяка ръка. Тримата господа си бъбреха дружески, Гамаш се включваше от време на време. На моменти просто мълчеше и слушаше или гледаше през прозореца.
„Сен Лоран“ се намираше в дъното на шатото и до него се стигаше по просторен и безкраен коридор, през двойна врата и отвъд прага на един друг свят. За разлика от гигантския хотел, който го бе приютил, този бар бе със скромни размери и овална форма, тъй като заемаше една от кулите. Извитите стени бяха покрити с тъмна дървена ламперия, в двата противоположни края бяха изградени камини. В центъра бе разположен кръгъл бар, а масите бяха подредени около него.
Ако се намираше на друго, по-обикновено място, заведението щеше да изглежда доста впечатляващо, но град Квебек не можеше да мине за обикновено място, а хотел „Шато Фронтенак“ бе още по-необикновен.
На стената срещу бара имаше прозорци. Високи и широки, обрамчени от махагон и красиво декорирани с шпроси. А от тях се разкриваше най-величествената гледка, която Гамаш бе виждал някога. Да, за него, както и за всички квебекчани, нямаше друга панорама, която да се мери с тази. Това бе техният Гранд Каньон, техният Ниагарски водопад, техният връх Еверест. Беше Мачу Пикчу, Килиманджаро, Стоунхендж. Беше тяхното чудо.
От бара се виждаше огромната река и гледката се простираше толкова далече, че потъваше в миналото. От мястото си Гамаш можеше да погледне четиристотин години назад във времето. Изненадващо мънички и крехки корабчета плаваха от Атлантическия океан нагоре по течението и пускаха котва там, където реката се стесняваше.
Кебек. Алгонкинска65 дума. „Където реката се стеснява“.
Инспекторът почти виждаше как моряците прибират платната, опъват и завързват въжетата, пъплят нагоре-надолу по мачтите. Почти виждаше как спускат лодки във водата и гребат към брега.
Дали са знаели какво ги очаква? Какво им е приготвил Новият свят?
Едва ли са имали представа. Иначе не биха дошли. Повечето така и не се върнали у дома, били погребани по тези брегове, някъде под краката на Гамаш и другите мъже. Загинали от скорбут или от северния мраз.
За разлика от Гамаш, те нямали шато, в което да се приберат. Не са ги чакали гореща супа и кехлибарен скоч. Детективът едва бе оцелял десет минути под пронизващия леден вятър, а как ли бяха преживявали те дни, седмици, месеци наред без топли дрехи и почти без подслон?
Разбира се, отговорът бе очевиден. Не бяха оцелели. Повечето бяха загинали, застигнати от бавна, мъчителна и ужасна смърт през някоя от онези първи зими. Когато Гамаш гледаше през прозореца към сивите води на реката и ледените късове, които се носеха в нея, виждаше история. Неговата история, която течеше покрай него.
Виждаше и една точица в далечината. Кану. Поклати глава и отново насочи вниманието си към своите събеседници.
— Защо изглеждаш така объркан? — попита Емил.
Главният инспектор кимна към прозореца.
— Отбор гребци в кану. На първите заселници им се е налагало да се придвижват така. Но сега някои хора го правят по собствена воля. Защо?
— Съгласен съм — обади се Рене, докато разчупваше хлебче и го мажеше с масло. — Не ми дава сърце да ги гледам, но по някаква причина не мога да откъсна очи от тях. — Разсмя се. — Понякога си мисля, че сме общество от гребци.
— Какво, какво? — учуди се Жан.
— Гребци. Затова правим такива неща — поясни Рене и посочи с кимване точицата в реката, която се виждаше през прозореца. — Затова и Квебек е така съвършено съхранен. Затова толкова се увличаме по историята. Все едно сме гребци в скул. Движим се напред, но погледите ни винаги са назад.
Жан се разсмя и се отдръпна, за да даде възможност на сервитьора да постави огромен бургер с пържени картофки пред него. Пред Емил се озова все още къкреща френска лучена супа, а Гамаш получи порция гореща грахова супа.
64
Стан Лаурел и Оливър Харди — американски комедийни актьори от средата на XX век. — б.пр.