— Тази сутрин се срещнах с един човек, който тренира за надпреварата — каза главният инспектор.
— Обзалагам се, че е в добра форма — отвърна Емил и вдигна лъжицата почти над главата си, докато се опитваше да скъса дългите конци разтопено сирене.
— Да — потвърди Гамаш, — освен това е свещеник в презвитерианската църква „Свети Андрю“.
— Християнин с мускули — изкиска се Рене.
— В града има презвитерианска църква? — възкликна изненадано Жан.
— Че и миряни, които я посещават — кимна детективът. — Пасторът ми каза, че има съотборник в състезанието, който е над шейсет.
— Шейсет какво? — попита Рене. — Килограма?
— Сигурно коефициент на интелигентност — предположи Емил.
— Надявам се да се запозная с него днес следобед. Казва се Кен Хаслъм. Познавате ли го?
Спогледаха се, но отговорът бе ясен. Не.
След като се наобядваха и докато пиеха еспресо, Гамаш насочи разговора към темата, заради която се бяха събрали.
— Както ви е известно, Огюстен Рено е бил убит в петък вечер или вчера рано сутринта.
Кимнаха, но доброто им настроение се поизпари. Три проницателни погледа се устремиха към инспектора. Събеседниците му бяха мъже на възраст, всичките почти осемдесетгодишни, с успешни кариери, но вече пенсионирани. Нито един от тях обаче не бе изгубил острия си ум. Виждаше се ясно.
— От вас искам да разбера следното: възможно ли е Шамплен да е бил погребан под сградата на Литературно-историческото дружество?
Спогледаха се и в крайна сметка мълчаливо взеха решение Рене Далер, едрият мъж, който приличаше на Харди, да говори от името на всички. Масата бе разчистена и сега на нея стояха само четири demi-tasses66.
— Взех това, когато Емил ми каза за какво искате да говорите с нас. — Далер разгъна карта на града и я затисна в ъглите с чашките. — Срамувам се да си призная, че нямах представа за съществуването на това Литературно-историческо дружество.
— Не е точно така — възрази Жан. — Запознати сме със сградата. Както знаете, тя е исторически значима. Първо е била редут, казарма за военни през XVIII век. После, към края на века, там са пращали военнопленници. След това е бил построен друг затвор, а сградата навярно е станала частна собственост.
— Казвате, че сега е Литературно-историческо дружество? — Рене произнесе английските думи със силен акцент.
— Великолепно здание — отбеляза Гамаш.
Далер сложи масивния си пръст върху мястото, където бе разположена сградата, близо до улица „Сен Станислас“.
— Тук е, нали?
Инспекторът се наведе над картата, същото направиха и останалите, като едва не си удариха главите. Кимна утвърдително.
— Значи няма съмнение. Съгласни ли сте? — Рене се обърна към Жан и Емил.
Съгласни бяха.
— Гарантирам ви — едрият мъж погледна Гамаш право в очите, — че Самюел дьо Шамплен не е погребан там.
— Откъде сте толкова сигурен?
— Когато идвахте към шатото, случайно да сте забелязали паметника на Шамплен, който стои отпред?
— Да, трудно е човек да го подмине.
— C’est vrai67. Това не е просто паметник. Бележи точното място, където е починал.
— Доколкото може да е точно — допълни Жан. Рене му хвърли кратък поглед, изпълнен с раздразнение.
— Откъде знаете, че е починал там? — попита Гамаш.
Беше ред на Емил да отговори:
— Има сведения, писани от негови лейтенанти и от свещеници. Издъхнал е след кратко боледуване, точно на Коледа през 1635 година, по време на буря. Това е един от малкото неопровержими факти за Шамплен, които са известни. Крепостта е била именно там, където сега е паметникът.
— Но едва ли е бил погребан на мястото, където е издъхнал, нали? — продължи Гамаш.
Рене разгърна друга карта, или по-скоро репродукция, и я наложи върху съвременната карта на града. Приличаше повече на илюстрация, отколкото на чертеж.
— Нарисувана е през 1639, четири години след смъртта на Шамплен. Горе-долу така е изглеждал Квебек по време на основателя му. — На картата се виждаше стилизирано укрепление с параден площад пред него и сгради, разпилени наоколо. — Ето тук е починал. — Едрият мъж посочи укреплението. — Сега на това място се намира статуята. А ето тук са погребали Шамплен.
Посочи към малка сграда на няколкостотин метра от укреплението.
— Параклисът. Единственият в Квебек по онова време. Няма официални данни, но изглежда очевидно, че са погребали Шамплен в параклиса или в гробището до него.
Гамаш недоумяваше: