Въздухът между двамата мъже пропукваше от напрежение.
— Казах ви истината.
— Кога? — настоя Бовоар. — Втората или третата версия беше по-правдоподобната? Сам сте си виновен, че сте в затвора. Не спряхте да ни лъжете.
Оливие знаеше, че е така. Лъгал бе цял живот за всичко, докато лъжата се бе превърнала в навик и бе станала негова втора природа. Дори не му минаваше през ума да каже истината. И когато се случи онова, какво друго му оставаше, освен пак да излъже?
Щом осъзна в какво се е забъркал, вече бе твърде късно. Истината се бе изгубила сред лъжите и никой не можеше да я различи. И макар че беше много добър и умел с лъжите, всяка истина, която произнасяше, звучеше фалшиво. Изчервяваше се, пелтечеше, объркваше се, когато говореше истината.
— Добре — каза на Бовоар накрая. — Ще ви разкажа какво се случи.
— Истината.
Оливие кимна само веднъж, кратко и отсечено.
— Запознах се с Отшелника преди десет години, с Габри тъкмо бяхме пристигнали в Трите бора и живеехме над железарията. Тогава мъжът още не беше отшелник. Излизаше от колибата си и идваше сам да пазарува продукти, но изглеждаше доста опърпан. Бяхме се захванали да ремонтираме железарията. По онова време не я бяхме превърнали в бистро, още беше само магазин за антикварни стоки. Един ден онзи човек се появи и каза, че има нещо за продаване. Не бях особено доволен. Струваше ми се, че ще моли за услуга. Като го гледах какъв е раздърпан, мислех, че ще ми пробута някой боклук, който е намерил край пътя. Но когато ми го показа, веднага разбрах, че е ценен.
— Какъв беше предметът?
— Миниатюра. Мъничък портрет на човек в профил. Май беше полски аристократ. Сякаш бе нарисуван с косъм. Толкова беше фин и красив. Дори рамката беше прекрасна. Съгласих се да го взема и в замяна да му дам пакет с хранителни продукти.
Оливие бе разказвал историята толкова пъти, че почти бе свикнал с отвращението, което се изписваше на лицата на хората. Почти.
— Продължавайте — подкани го Бовоар. — Какво направихте с портрета?
— Занесох го в Монреал и го продадох в един от магазините на улица „Нотр Дам“, в антикварния квартал.
— Спомняте ли си в кой магазин? — Инспекторът извади бележника и химикалката си.
— Не знам дали още съществува. Често си сменят собствениците. Казваше ce Temps Perdu68.
Бовоар си записа.
— Колко ви дадоха за него?
— Хиляда и петстотин долара.
— Отшелника продължи ли да идва?
— Да, и всеки път ми носеше нещо. Някои от предметите бяха фантастични, други — не чак толкова, но все пак бяха много подобри от вещите, които намирах захвърлени по таваните и в плевните на местните старци. В началото ги продавах в онзи антикварен магазин, но после осъзнах, че мога да им взема много повече пари, ако ги пусна в eBay. Един ден Отшелника дойде, но изглеждаше много зле. Беше ужасно отслабнал и притеснен. Каза ми: „Не мога да идвам повече, стари друже. Не мога.“ Дойде ми като гръм от ясно небе. Бях започнал да разчитам на нещата, които ми носеше. Обясни, че не искал повече да го виждат хората, и ме покани да го посетя в колибата му.
— И вие отидохте ли?
Оливие кимна.
— Нямах представа, че живее насред гората. Беше доста далеч от селото. Всъщност и вие вече знаете.
Бовоар знаеше. Бе прекарал там нощта в компанията на негодника светец.
— Когато най-сетне стигнахме, не можех да повярвам на очите си — продължи Оливие. За миг се бе пренесъл в онзи вълшебен момент, когато за пръв път прекрачи прага на колибата, в която живееше опърпаният старец. В един свят, където млякото се наливаше в старинни кристални чаши, царският порцелан служеше за поднасяне на сандвичи с фъстъчено масло, а безценните копринени гоблени по стените спираха течението.
— Посещавах го веднъж на две седмици. По онова време вече бях превърнал антикварния магазин в бистро. Всяка втора събота, след като затворех заведението, тайно отивах в колибата. Приказвахме си, а той ми подаряваше нещо в замяна на продуктите, които му носех.
— Какво е значението на Шарлот? — попита Бовоар. Главен инспектор Гамаш бе забелязал странно повтарящото се име. Навсякъде из къщичката на Отшелника имаше препратки към него — от книгата „Паяжината на Шарлот“, през оригинално издание на роман на Шарлот Бронте, до цигулка реликва. Никой друг не бе обърнал внимание освен началника.
Оливие поклати глава:
— Нищо не означава, нищо. Или поне аз не знам. Той никога не е споменавал това име.
Инспекторът се взираше в събеседника си.