Седна в едно от сепаретата с чаша chocolat chaud69 и извади бележник и химикалка. Ту отпиваше глътка гореща напитка, ту се взираше празно в пространството, ту си записваше някоя мисъл. След известно време беше готов за следващото си посещение.
Мястото не беше далеч от кафенето. Трябваше само да пресече улицата, за да се озове пред монолитния гигант — базиликата „Нотр Дам“. Във величествената църква с позлатени арки венчаваха, кръщаваха, наказваха, наставляваха и погребваха най-знатните и най-низшите граждани на Квебек.
И макар че в града нямаше недостиг на църкви, всички те бяха спътници, а „Нотр Дам“ бе тяхното слънце.
Мина през портата, качи се по стълбището и спря пред дъската, на която бяха обявени неделните служби. Току-що бе приключила една от литургиите, а следващата започваше чак в шест вечерта. Детективът отвори тежките врати, влезе и усети топлината, вдъхна мириса на свещи и тамян, години наред съпровождали свещени ритуали. Чу ехтящи стъпки по каменния под.
Църквата бе сумрачна, полилеите и стенните светилници едва огряваха огромното пространство. Но в дъното, отвъд почти празните редове пейки, се разливаше сияние. Целият олтар сякаш бе излят от злато. Грееше с особена притегателна сила, а по него ангели пърхаха с криле и строги светци се взираха сурово в посетителите. В центъра бе разположен макет на катедралата „Свети Петър“ в Рим, който приличаше на куклена къща на разглезено от разкош дете.
Пищното великолепие бе едновременно примамливо и някак отблъскващо. Главният инспектор се прекръсти по навик, седна на една от пейките и постоя мълчаливо няколко мига.
— Знаете ли, че родителите ми искаха да стана свещеник? — обади се младежкият глас.
— Предполагам, че от детските си години си развил търпимост към пепел и дим — отбеляза Гамаш.
— Именно. Бяха решили, че всеки, който успява да изтрае баба ми, е или светец, или луд. И в двата случая притежавах добри качества, за да заживея сред йезуитите.
— Но ти взе друго решение.
— Никога не съм го обмислял сериозно — говореше полицай Моран в ухото на Гамаш. — Влюбих се в Сюзан, когато беше на шест, а аз — на седем. Реших, че такава е волята на господ.
— Познавате се от толкова дълго?
— Струва ми се, че сме били заедно цял живот. Запознахме се в църковната школа.
Гамаш виждаше младия човек във въображението си и се опита да си представи как е изглеждал на седем години. Не беше трудно. Имаше вид на много по-млад от двайсет и пет. Притежаваше интересната способност да изглежда като недоразвит. Моран не се стараеше да го постигне, но му се получаваше, без да иска. Често устата му бе леко отворена, а плътните му устни — леко навлажнени, сякаш всеки момент от тях ще закапе слюнка. Този му вид можеше да бъде смущаващ или обезоръжаващ. Но никога привлекателен.
С времето Гамаш и неговите колеги свикнаха, че изражението на Моран няма нищо общо с мислите и емоциите му.
— Обичам да оставам в църквата на село, когато всички други вече са си тръгнали. Понякога отивам вечер.
— Разговаряш ли със свещеника?
— Отец Мишел? Понякога. Но най-често просто си седя. Напоследък си представям сватбата ми, която ще е през юни. Виждам украсата и всичките си приятели и роднини. Също и някои от колегите. — Младежът се поколеба. — Вие бихте ли дошли?
— Ако ме поканиш, със сигурност ще дойда.
— Наистина ли?
— Определено.
— Нямам търпение да кажа на Сюзан. Когато седя сам в църквата, си я представям как върви по пътеката към олтара, към мен. Като чудо.
— Вече не ще има самота.
— Pardon?
— Това е от една благословия, която с мадам Гамаш получихме на нашата сватба. Прочетоха ни я в края на церемонията. Вече не ще усещате дъжд, защото всеки от вас ще бъде подслон за другия — зарецитира главният инспектор.
Вече не ще усещате студ,
защото всеки от вас ще бъде топлина за другия.
Вече не ще има самота за вас,