Елизабет също се бе почувствала обидена. Беше едно да ги хулят, да гледат на тях като заплаха и потенциални заподозрени. Дори да ги виждат като врагове. За това бе подготвена. Но не знаеше как да реагира на факта, че явно никой не забелязва общността им.
Кога се бе случило? Кога бяха изчезнали, кога се бяха превърнали в призраци в родния си град? Елизабет хвърли поглед към мистър Блейк, който бе отпуснал вестника в скута си и се взираше някъде пред себе си.
— За какво си мислите?
— Че сигурно е време за вечеря — отвърна мъжът.
„Да — каза си Елизабет и се зачете отново, — не е хубаво да се подценяват англичаните.“
— Освен това си спомних 1966 година.
Жената откъсна очи от вестника и го свали надолу.
— Какво имате предвид?
— Спомняте си, нали? И вие бяхте там. Разказвах на Том само преди седмица и нещо.
Елизабет погледна младия и енергичен свещеник. Смееше се с Портър, омайваше раздразнителния старец. Дори не е бил роден през 1966, но тя помнеше деня, сякаш беше вчера.
Пристигането на бандитите. Развятия флаг на Квебек. Обидите. Maudits Anglais71. Têtes Carrées и още по-грозни думи. Песните пред Литературно-историческото дружество. Gens du Pays72. Сепаратисткия химн и неговите болезнено красиви слова, запратени към сградата като обида, насочена към уплашените англичани вътре.
А после — нападението. Сепаратистите бяха нахлули през вратите, изкачили се бяха нагоре по широкото стълбище и бяха щурмували самата библиотека. Сърцето на ЛИД. Дим от запалени книги. Елизабет се бе втурнала да ги спре, опитала се бе да угаси огъня, молила се бе да престанат. Умолявала ги бе на безупречен френски. Портър, мистър Блейк, Уини и останалите също се мъчеха да спрат разрушението. Пушек, викове, строшено стъкло.
Бе видяла как Портър чупи изящните прозорци от оловно стъкло, които бяха устояли на векове история, но сега бяха разбити. Бе го видяла как изхвърля през тях книги напосоки. Колкото можеше да събере в ръце. Мистър Блейк се бе притекъл да му помага. Докато сепаратистите палеха книгите, англичаните ги мятаха през прозорците, а кориците на томовете се разперваха, сякаш бяха криле, които ще ги понесат в полет.
Уини, Портър, Кен, мистър Блейк и останалите спасяваха историята си, преди да спасят себе си.
Да. Спомняше си.
Арман Гамаш се прибра точно навреме, за да даде вечеря на Хенри, а след това излязоха на разходка. Квебекските улици бяха тъмни, но из тях се тълпяха гуляйджии, които празнуваха Карнавала. Улица „Сен Жан“ бе затворена и по нея се срещаха всякакви забавления — хорове, жонгльори, цигулари.
Мъжът и кучето ту се гмурваха в тълпата, ту се измъкваха от нея, като от време на време се спираха да послушат музиката или да погледат хората. Това бе едно от любимите неща на Хенри, ако не се броеше играчката „Дръж!“. И бананите. И вечерята. Много минувачи се суетяха около младата немска овчарка с неестествено големи уши. Гамаш стоеше почти незабелязан край четириногия си приятел, сякаш бе стълб на уличен фенер.
Хенри поглъщаше лакомо вниманието, после се прибраха у дома и главният инспектор погледна часовника. Минаваше пет.
Гамаш набра един телефонен номер.
— Oui allô?73
— Инспектор Ланглоа?
— А, господин главен инспектор, тъкмо щях да ви звъня.
— Нещо ново?
— Нищо особено, за съжаление. Знаете как е с тези работи. Ако не хванем някого веднага, работата се закучва и става много трудно. В момента е мъка. Точно сега съм в дома на Огюстен Рено. — Мъжът се поколеба. — Дали бихте дошли? Не е далеч от вас.
— Ще ми е интересно да огледам.
— Донесете си очила за четене и сандвич. И няколко бири.
— Толкова ли е зле?
— Не е за вярване. Не мога да си представя, че има хора, които живеят така.
Гамаш си записа адреса, поигра с Хенри няколко минути, остави бележка на Емил и излезе. Пътьом се спря в „Паяр“, чудесната пекарна на улица „Сен Жан“, след това мина през един dépanneur74, за да вземе бира, и се насочи по улица „Сент Юрсюл“. Поспря, за да погледне отново адреса и да се увери, че го е записал правилно.
Ами да. Ето го и него. Улица „Сент Юрсюл“ номер 9 3/4. Поклати глава. 9 3/4.
Някак се връзваше Огюстен Рено да е живял на такова място. Животът му бе необичаен, та какво оставаше за номера на дома му? Гамаш мина през малък тунел и се озова във вътрешно дворче. Почука, изчака един момент и след това влезе.
За трийсет години разследване на престъпления бе стъпвал в какви ли не жилища. Коптори, палати от мрамор и стъкло, дори пещери. Бе виждал ужасни битови условия и бе разкривал ужасяващи неща, но не спираше да го изненадва разнообразието в начина на живот на хората.