Домът на Огюстен Рено обаче беше точно такъв, какъвто си го представяше. Малък и натъпкан с хартия, с купища дневници и книги, натрупани навсякъде. Определено бе силно пожароопасен, но детективът се чувстваше много повече у дома си тук, отколкото в просторните постройки от мрамор и стъкло.
— Има ли някой? — подвикна Гамаш.
— Насам. В дневната. Или може би трапезарията. Не е съвсем ясно.
Главният инспектор тръгна по пътеката, разчистена сред купчините хартия, като през прясно изринат сняг и намери инспектор Ланглоа, надвесен над бюро. По-младият мъж се бе зачел, но вдигна поглед и се усмихна.
— Шамплен. Всичко тук се отнася за Шамплен. Нямах представа, че е изписано толкова много за него.
Гамаш взе списание от близката купчинка — стар брой на „Нешънъл Джиографик“, в който бе публикуван подробен материал за първите изследователи на Нова Англия. Споменаваше се и бащата на Квебек, чието име носеше езерото Шамплен в щата Върмонт.
— Хората ми преглеждат всичко бавно и внимателно — каза Ланглоа, — но според мен ще им отнеме цяла вечност.
— Искате ли малко помощ?
Младият инспектор се зарадва:
— Да, ако обичате. Може, нали?
Гамаш се усмихна и остави двете торби с покупки на бюрото. Извади от тях сандвичи и бутилки бира.
— Чудесно! Още не съм обядвал.
— Натоварен ден?
Ланглоа кимна, отхапа от франзелата с плънка от говеждо печено, пикантна горчица и домати и отпи голяма глътка бира.
— До момента сме взели само пръстови отпечатъци и ДНК проби оттук. Дори това ни отне два дни. Криминалистите тъкмо приключиха, сега започва истинската работа — обясни младият мъж и се озърна.
Гамаш придърпа стол, взе си франзела с дебело нарязана пушена шунка, сирене бри и рукола и посегна към другата бутилка бира. През следващите няколко часа детективите преобърнаха дома на Огюстен Рено, подредиха всичко и отделиха писанията на жертвата от чуждите публикации.
Главният инспектор откри копия на дневниците на Шамплен и ги разлисти. Както бе споменал отец Себастиен, не съдържаха много повече от списъци със задачи. Даваха интересен поглед върху ежедневието на квебекчани в началото на седемнайсети век, но можеше да са написани от всекиго. Нямаше никаква лична информация. Гамаш не придобиваше никаква представа що за човек е бил Шамплен.
— Попаднахте ли на нещо? — Ланглоа уморено прокара длан по челото си и вдигна очи.
— Копия на дневниците на Шамплен. Нищо повече.
— Как мислите, дали и Рено си е водил дневник?
Гамаш огледа стаята, после и съседната, но навсякъде имаше само купчини хартия. Библиотеките бяха натъпкани до пръсване с книги, гардеробите и килерите преливаха от списания.
— Може и да открием. Досега намерихте ли лични записки? — Свали очилата си и хвърли поглед към Ланглоа от другата страна на бюрото.
— Писма от хора, отговаряли на Рено. Събрах ги в папка, но в повечето се казва с различна степен на учтивост, че е грешал.
— Относно?
— Теориите си за Шамплен. Че е бил шпионин, син на краля или дори протестант. Както се казваше в едно от писмата, ако е бил хугенот75, защо би завещал по-голямата част от състоянието си на католическата църква? И тази теория на Рено е била като всички останали: почти достоверна, но леко откачена.
Гамаш си помисли, че по-младият му колега твърде великодушно определя Рено като „леко“ откачен. Погледна часовника си. Осем без десет.
— Още ли сте гладен?
— Умирам от глад.
— Чудесно. Нека ви заведа на вечеря. Малко по-надолу по улицата има едно място, което отдавна ми се иска да пробвам.
Пътьом се спряха в магазинче, за да вземе Ланглоа бутилка хубаво червено вино, сетне внимателно направиха още няколко крачки надолу по ледената пързалка, в която се бе превърнала улица „Сент Юрсюл“, и влязоха в невзрачен ресторант, приютен в сутерена на закътана сграда.
Още на входа ги посрещнаха топлина, наситен аромат на марокански подправки и собственикът, който се представи, взе палтата им и виното и ги заведе до тиха маса в ъгъла, между стени от гол камък.
Върна се след малко с отворената бутилка, две чаши и менюта. След като поръчаха храна, детективите се заеха да сравняват записките си. Гамаш разказа на колегата си как е минал денят му, като спомена разговорите си с членовете на дружеството „Шамплен“ и с отец Себастиен.
75
Хугеноти — френски протестанти, преследвани в родната си страна през XVI и XVII век. — б.пр.