Гамаш погледна часовника си. Минаваше единайсет вечерта. Твърде късно бе да се обажда на Елизабет Макуъртър или на някой от другите членове на управителния съвет, или пък да намине лично през библиотеката. А и искаше да види израженията им, когато им зададе въпроса.
Отново се съсредоточи върху дневника. Отношението на Рено към въпросната среща бе повече от ясно. Беше я оградил в кръгче няколко пъти и дори бе добавил няколко удивителни.
Любителят археолог като че ли бе изразил задоволство от триумфа си, сякаш организирането на срещата бе огромно постижение. Гамаш отвори телефонния указател и затърси Шин. Звучеше като китайско име, а главният инспектор си спомняше всеизвестния случай, когато Огюстен Рено бе пробил една стена в търсене на Шамплен и се бе озовал в мазето на китайски ресторант.
Дали Шин беше името на ресторанта или на собственика му?
Не можа да открие никакъв Шин в указателя. Може пък да беше собствено име, а не фамилно. Нямаше чак толкова много китайци в град Квебек, едва ли щеше да е трудно да разбере.
Нямаше и хора с фамилия О’Мара, но попадна на един Ш. Патрик, който живееше на улица „Жарден“ в старата част на града. Гамаш се досещаше за нея. Уличката се виеше покрай манастира на урсулинките80 и излизаше точно пред базиликата „Нотр Дам“.
Какъв бе адресът? Улица „Жарден“ 1809. Значи Рено не беше отбелязал час, а номер на улица. Дали са имали уговорка първо да се съберат там, а после да тръгнат заедно към ЛИД?
В дневника на Рено се срещаха още няколко имена, но като че ли предимно на чиновници, с които е влизал в спорове, или на редактори, отхвърлили ръкописите му. Главният археолог Серж Шевре бе споменат няколко пъти, винаги последван от думата „лайно“, сякаш бе фамилията му. Серж Шевре Лайно.
Немалко търговци на книги, и то предимно на антикварни издания, присъстваха стабилно в живота на Огюстен Рено. Ако бе имал връзка с някого въобще, трябва да е било с тях. Гамаш си записа имената им и погледна часовника си.
Беше почти полунощ. Бовоар седеше на пластмасов градински стол в кухнята на Рут. Досега не бе влизал в дома й. Гамаш бе ходил там няколко пъти, но Жан Ги винаги се бе измъквал от тези разпити.
Изпитваше огромна неприязън към окаяната стара поетеса и именно затова бе у тях сега.
— Хайде, тъпанар такъв, говори.
Рут седеше срещу него. На пластмасовата масичка се мъдреше чайник с блудкав чай и една чашка. Старицата бе скръстила кльощавите си ръце пред гърдите, като че ли се опитваше да задържи вътрешностите си. Но не и сърцето. Бовоар знаеше, че то е отлетяло преди много години също като патицата. С времето всичко си тръгваше от Рут.
Инспекторът имаше нужда да поговори с някого, но му трябваше събеседник без сърце, без способност да съчувства. Някой, на когото не му пука.
— Знаеш ли какво се случи? — попита я.
— Четох във вестниците.
— Във вестниците не пише всичко.
Настъпи кратко мълчание.
— Давай. — Тонът й бе твърд и безчувствен. Идеално.
— Седях си в кабинета на началника…
— Вече ми е скучно. Дълго ли ще продължи?
Бовоар я изгледа ядосано, но продължи:
— Телефонът иззвъня в 11,18 преди обед.
— Точно? — изсумтя старицата.
Мъжът я погледна право в очите и потвърди:
— Точно.
Спомни си онази сутрин в кабинета на началника. Беше началото на декември и през прозорците се разкриваше гледка към студения и сив Монреал. Тъкмо обсъждаха заплетения случай от Гаспе, когато секретарката на шефа отвори вратата. Бе приела обаждане. От инспектора на Сент Агат. Имало стрелба. Един полицай бил прострелян, а друг — в неизвестност.
Обаче не беше в неизвестност, а на телефонната линия, и искаше да говори с началника.
След това всичко се разви много бързо, но сякаш продължи цяла вечност.
Втурнаха се агенти, екипите за спешно реагиране бяха уведомени. Сателити, проследяване, анализи. Кипеше бурна дейност. За няколко мига помещението отвъд стъклената стена на кабинета на шефа се преобрази. Всички следваха протокола, зададен от главен инспектор Гамаш.
Но в неговия офис бе тихо. Спокойно.
— Съжалявам, много съжалявам — промълви полицай Моран, когато го свързаха с началника.
— Вината не е твоя. Ранен ли си? — попита Гамаш.