— Поемам командването — обяви Франкьор и отново тръгна към кабинета на Гамаш, но Бовоар му се изпречи на пътя.
— Можете да го поемете, няма как да ви спра, но това е личният офис на главен инспектор Гамаш и в момента е наложително да не бъде обезпокояван.
Мъжете се гледаха напрегнато, а в това време до тях долетя гласът на Гамаш.
— Трябва да спрете — казваше началникът. — Предайте се.
— Не мога. Убих онова ченге. — Гласът се извисяваше почти истерично.
— Значи е още по-важно да ми се предадете. Ще гарантирам вашата безопасност. — Главният инспектор звучеше разумно и убедително.
— Трябва да се махам.
— Тогава защо просто не си тръгнахте? Защо ми се обадихте?
— Защото се налагаше.
Отново мълчание. Бовоар виждаше шефа си в профил. Забеляза как присвива очи и сбърчва вежди.
— Какво сте направили? — почти прошепна Гамаш.
Главният инспектор прибра дневниците. Остави бележка с адреса и телефонния си номер на бюрото на Рено, а след това тръгна пеш през тъмния квартал.
Минаваше полунощ и празнуващите Карнавала тъкмо се разгорещяваха. От няколко пресечки по-нататък се чуваше свирене на пластмасови тромби и нечленоразделни викове.
Хлапета от колежа, пияни и буйни.
Гамаш се усмихна. Някои от тях щяха да се озоват в изтрезвителното. Един ден щяха да разказват историята на изумените си внуци.
Шумна групичка младежи се появи иззад ъгъла. Със залитащи походки момчетата се насочиха нагоре по улица „Сент Юрсюл“. Едно от тях забеляза Гамаш и спря. Останалите бяха толкова пияни, че се блъснаха в него и започнаха да се бутат. Избухна леко спречкване, но главатарят им ги разтърва и кимна към Гамаш, който стоеше насред улицата пред тях.
Наблюдаваше ги.
Младежите го зяпнаха, а той им се усмихна.
— Bonne nuit81 — пожела им и когато се размина с групата, потупа главатаря по рамото с едрата си длан, пъхната в дебела ръкавица.
— Сериозно? — възкликна Рут. — Може да се направи бомба от лайна? — Изглеждаше заинтригувана. — Не мога да повярвам.
— Химически тор, не лайна. Вярвай, ако щеш. Не ме интересува — отвърна Бовоар. Всъщност, даже предпочиташе тази реакция. Имаше моменти, когато самият той не можеше да повярва. Бяха най-хубавите моменти. — Вещица — изломоти.
— Слабоумник — процеди Рут и му наля чаша чай, който приличаше на гранясала вода. Седна и отново скръсти ръце пред гърдите си. — И какво друго е направил лудият фермер?
Жан Ги все още виждаше ясно изражението на шефа си, никога нямаше да го забрави. Недоверието и изненадата, изписани на лицето му. Още нямаше тревога или паника. Те щяха да се появят след миг.
— Какво сте направили? — попитал бе Гамаш.
— Вързал съм я.
— Към какво?
— Трябва да ви ангажирам с нещо, за да спечеля време. — В тона на похитителя отново се прокрадваше увещание, хленч, сякаш молеше Гамаш за разрешение или за разбиране, или за прошка.
Отвън, в просторното общо помещение на отдела, полицаи се взираха в компютърни екрани, тракаха бясно по клавиатури, слагаха си слушалки. Даваха и приемаха нареждания.
Главен комисар Франкьор изгледа Бовоар продължително, обърна се и се отдалечи. Жан Ги си пое въздух — дори не бе забелязал, че е спрял да диша, и бързо се върна в кабинета на началника си.
— Кажете ми — настояваше авторитетно Гамаш.
И човекът му каза. След това даде слушалката отново на полицай Пол Моран.
За последен път чуваха гласа на похитителя. Можеше вече да е сред мъртвите.
— Съжалявам — повтори полицай Морен. — Много съжалявам.
— Вината не е твоя. Ранен ли си? — попита Гамаш.
— Не. — Младият мъж звучеше така, сякаш е уплашен, но не иска да му проличи.
— Не се тревожи. Ще те намеря.
Кратко мълчание.
— Да, сър.
— Още не си отговорил на въпроса ми — прекъсна го Рут нетърпеливо. — Да не мислиш, че ще те чакам цяла нощ? Какво друго беше направил фермерът освен бомбата от лайна?
Жан Ги сведе поглед към бялата пластмасова градинска маса и опипа с пръсти грапавите й ръбове. Смахнатата дърта поетеса навярно я беше намерила в някоя крайпътна канавка или на бунището.
Боклук, който е бил непотребен на някого. Но тя го бе прибрала в дома си.
Дълго време инспекторът се взираше в масата, а мислите му блуждаеха. Никой не знаеше за това, не бе излизало в публичното пространство. Беше му ясно, че и сега не бива да го споделя.