— Величие? Нима смяташ, че Огюстен Рено е бил велик? Останал бях с впечатлението, че, подобно на останалите членове на дружество „Шамплен“, го считаш за откачалка.
— Не са ли такива повечето велики хора? Всъщност според мен по-голямата част от тях са едновременно блестящи умове и душевноболни, които не могат да се впишат в цивилизованото общество. За разлика от нас.
Гамаш разбърка кафето си и се вгледа в своя наставник.
Смяташе го за велик човек — един от малкото, които бе срещал. Не защото бе недостижим в една област, а тъй като бе многостранно развит. Научил бе младото си протеже на тънкостите на занаята при разследването на убийства, но му бе дал и много повече.
Спомни си как го повикаха в кабинета на главен инспектор Комо още през първата седмица на работа и си бе помислил, че със сигурност ще го уволнят заради някакво мистериозно провинение. Вместо това жилавият сдържан мъж отсреща го бе изгледал продължително, поканил го бе да седне и му бе казал четирите изречения, които водят по пътя към мъдростта. Съжалявам. Сгреших. Нуждая се от помощ. Не знам.
Казал ги бе само веднъж и никога не ги бе повторил. Но това беше достатъчно за младия мъж.
Гамаш не ги забрави и след като пое поста главен инспектор, предаваше тази мъдрост на всеки агент, който обучаваше. Някои приемаха думите присърце, други ги забравяха почти веднага.
Изборът зависеше от тях самите.
Но четирите изречения бяха променили живота на Арман Гамаш. Емил Комо бе променил живота му.
Емил бе велик човек, защото преди всичко беше добър човек, независимо в какви ситуации попадаше. Гамаш бе ставал свидетел на избухващи бомби покрай шефа си, на хвърчащи обвинения, на смъртоносни машинации, които биха смаяли дори Макиавели. Видял бе как неговият началник погребва любимата си съпруга само преди пет години.
Достатъчно силен, за да скърби.
И когато преди няколко седмици Гамаш крачеше в болезнено бавната процесия зад покритите с флагове ковчези, с всяка несигурна стъпка си спомняше своите агенти и своя началник. Емил беше негов наставник преди, оставаше си такъв и сега, и завинаги.
А накрая, когато болката бе станала непоносима за Гамаш, с Рен-Мари бяха пристигнали тук. Не за лек, а за помощ.
Нуждая се от помощ.
Собственикът на заведението им поднесе закуската — по един омлет, кроасан и чиния пресни плодове за всеки.
— Уважавам хора, които влагат толкова страст в заниманията си — заговори Емил. — Аз не съм от тях. Имам най-различни интереси, някои от тях са по-силни от другите, но никой не надделява до такава степен, че да се превърне в страст, която засенчва всичко останало. Понякога се питам дали тази фокусирана целенасоченост не е необходимо условие, за да може гениите да постигнат онова, което им е писано. Ние, обикновените смъртни, само им се пречкаме. Взаимоотношенията са объркващи и разсейващи.
— Най-бързо пътува този, който пътува сам82 — изрецитира Гамаш.
— Казваш го така, сякаш не го вярваш.
— Зависи накъде си тръгнал, но… не, не вярвам, че е така. Според мен човек може бързо да стигне далеч, ако е сам, но в края на краищата ще закъса. Имаме нужда от другите хора.
— За какво?
— Помощ. Не е ли било именно това откритието на Шамплен? Всички други изследователи са се провалили в създаването на колония, но той е успял. Защо? С какво е бил по-различен? Отец Себастиен ми каза. Шамплен е имал помощници. Причината неговата колония да процъфти, причината, поради която ние сме тук днес, е, че не се е борил сам. Помолил е за помощ местните племена и усилията му са се увенчали с успех.
— Не забравяй, че те навярно съжаляват за това.
Гамаш кимна. Ужасна загуба заради неправилна преценка на ситуацията. Хуроните, алгонкините и индианците от племето кри твърде късно проумели, че Новият свят на Шамплен бил техният стар.
— Да — потвърди Емил и кимна бавно, докато въртеше солницата и пиперницата между тънките си пръсти. — Всички се нуждаем от помощ.
Възрастният мъж се загледа в събеседника си. Радваше се, че Гамаш проявява интерес към случая с убийството на Рено. Така имаше нещо друго, върху което да се съсредоточи, и да не мисли постоянно за дълбоката рана в душата си. Но тази сутрин по тъмно, докато всички още спяха, Емил бе чул как Арман и Хенри се измъкват безшумно навън. Отново.
— Вината не е твоя, нали знаеш? Спаси живота на толкова много хора.
— А още колко изгубиха своя? Допуснах твърде много грешки, Емил. — Гамаш за пръв път проговаряше пред наставника си за събитията от онзи съдбовен ден. — От самото начало.