— Не, почакайте! — спря го инспекторът, този път на френски. — Désolé. Помислих си, че сте англоговорящ.
— Всички така си мислят — оплака се мъжът. — Казвам се Шон Патрик. — Произнесе фамилията си с ударение на последната сричка. — Не знам и една дума на английски. Съжалявам.
И отново понечи да затвори вратата.
— Но, мосю, за друго исках да ви питам — побърза да уточни детективът, — за смъртта на Огюстен Рено.
Вратата застина, после бавно се открехна и Гамаш, Емил и Хенри бяха допуснати вътре.
Мосю Патрик посочи една от стаите.
Главният инспектор нареди на кучето си да легне пред входната врата. Свалиха ботушите си и последваха мосю Патрик в салона — старомодна дума, но прилягаше на помещението, където се озоваха. Определено не приличаше на всекидневна. Гамаш погледна диваните и не забеляза никакъв признак, че някога на възглавниците е сядал човек. Нямаше да седне и сега. Мосю Патрик не покани гостите си да се настанят. Всички се струпаха в средата на задушната стая.
— Красиви мебели — отбеляза Емил, докато се оглеждаше.
— От баба ми и дядо ми.
— Те ли са на снимките? — попита детективът и се приближи до окачените по стените рамки с фотографии.
— Да. А онова са родителите ми. Прабабите и прадядовците ми също са живели в Квебек. Ей там ще ги видите.
Мъжът посочи с жест друга група снимки. Гамаш се вгледа в строгите на вид хора. Отдавна се чудеше какво ли е ставало веднага след заснемането на фотография. Дали сниманите са въздъхвали, доволни, че се е свършило? Дали са се поглеждали и са се усмихвали един на друг? Наистина ли са били такива, или заради примитивната технология от онова време са стояли неподвижно твърде дълго и са се взирали в обектива?
И все пак…
Друга снимка на стената привлече вниманието на Гамаш. На нея група прашни и окаляни мъже с лопати стояха пред голяма дупка. Зад тях се издигаше каменна сграда. Повечето работници изглеждаха мрачни, но двама от тях се бяха ухилили.
— Колко е хубаво, че ги пазите — коментира детективът. Но Патрик очевидно не смяташе, че е хубаво, лошо или каквото и да е. Според Гамаш вероятно не бе поглеждал жълтеникавите снимки от десетилетия. И едва ли някога им бе обръщал внимание.
— Познавахте ли добре Огюстен Рено? — попита главният инспектор, след като обърна гръб на стената.
— Въобще не съм го познавал.
— Тогава защо сте се срещнали с него?
— Шегувате ли се? Да съм се срещал? Кога?
— Седмица преди смъртта му. Уговорил си е среща с вас, мосю О’Мара и още двама. Някои си Шин и Дж. Д.
— Никога не съм чувал за тях.
— Но все пак познавате Огюстен Рено — намеси се Емил.
— Знаех за него. Но не го познавах лично.
— Твърдите, че той никога не се е свързвал с вас, така ли? — попита Гамаш.
— Вие от полицията ли сте? — поинтересува се Патрик подозрително.
— Помагаме в разследването — отвърна инспекторът неопределено. За щастие, мосю Патрик не беше особено наблюдателен или любопитен, иначе вече щеше да се е запитал защо Гамаш е дошъл с възрастен мъж и с куче. Вярно, полицейско куче, но все пак беше необичайно. Ала Шон Патрик явно не го беше грижа. Като повечето квебекчани, вниманието му бе обсебено от Огюстен Рено.
— Чух, че англичаните са го убили и са го заровили в подземието на онази сграда.
— Кой ви го каза? — попита Емил.
— Четох ей там. — Патрик махна с ръка към Le Journalist на масичката в преддверието.
— Не знаем кой го е убил — заяви Гамаш твърдо.
— Хайде, стига — настоя домакинът. — Кой би могъл да е, ако не англетата? Убили са го, за да запазят тайната си.
— Заради Шамплен? — попита Емил.
Патрик се обърна към него и кимна.
— Точно така. Главният археолог твърди, че Шамплен не е погребан там, но е почти сигурно, че лъже. Прикрива някого.
— Защо му е да го прави?
— Англетата са го подкупили. — Патрик потри двата си показалеца един в друг.
— Няма нищо такова, мосю — възрази Гамаш. — Повярвайте ми, Самюел дьо Шамплен не е погребан под Литературно-историческото дружество.
— Но Огюстен Рено е убит там — настоя Патрик. — Не можете да ме убедите, че les Anglais87 нямат нищо общо със смъртта му.
— Защо името ви е записано в дневника на мосю Рено? — попита инспекторът.
Домакинът му отговори с изумено изражение:
— Моето име ли? — След миг изкриви лице в нещо средно между презрителна и нетърпелива гримаса. — Шегувате ли се? Бихте ли се легитимирали с някакви документи?
Гамаш бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади служебната си карта. Човекът я взе, прочете я, вторачи се в името, в снимката, а после вдигна поглед към Гамаш. Смаян.