— Видяхме ви в бистрото онази вечер — рече Стария. — Габри ни каза, че сте тук на почивка. Много хубаво.
Двамата го изгледаха съчувствено. Отношението им бе внимателно, желанието им бе да покажат подкрепа, но на Жан Ги му се искаше да престанат, макар да разбираше, че младата двойка има добри намерения.
За щастие, съчувствието им му даде повод да започне това, за което бе дошъл.
— Да, не бях идвал, откакто приключихме случая с Отшелника. Какъв удар за вашата общност.
— Арестуването на Оливие ли? — попита Съпругата. — Все още не можем да повярваме.
— Вие сте го познавали доста добре, ако помня правилно — обърна се Бовоар към Стария. — Бил е първият ви работодател.
— Така е. Поръчваше ми да ремонтирам и реставрирам стари мебели.
— Шо, шо, шо — обади се момченцето.
— Точно така — похвали го Съпругата. — Шоколад. Горещ шоколад. Чарли не говореше преди шест месеца, но напоследък доктор Жилбер ни посещава по веднъж седмично за вечеря и работи с него.
— Наистина ли? Венсан Жилбер?
— Да. Нали знаете, че е работил с деца със синдрома на Даун?
— Oui.
— Во — обърна се Чарли към Бовоар, но инспекторът го пренебрегна. — Во — повтори детето.
— Во! — отговори Жан Ги и приближи лице към момченцето, като се надяваше, че жестът му е по-скоро игрив, отколкото плашещ.
— Иска да каже „дърво“ — обясни Стария. — Да, Чарли, стари друже, отиваме след малко. Дялкаме заедно парчета дърво всяка вечер.
— А Хавък Пара не правеше ли играчки за Чарли? — спомни си Бовоар.
— Да — потвърди Стария. — За съжаление, не е толкова добър в дърворезбата, колкото в сеченето на дърва. Но пък му е приятно. Понякога идва да ми помага за мебелите. Плащам му някакви дребни пари.
— Каква работа върши? Реставрира ли?
— Не, това е твърде специализирана дейност. Помага ми, когато правя нови мебели. Най-вече за боядисването.
Побъбриха за събитията в околността, за ремонта на къщата и за антиките, които чакат своя ред да бъдат реставрирани. Бовоар се престори, че проявява интерес към мебелите на Стария Мъндин, и почти купи една етажерка за книги, като се надяваше да я представи за свое творение. Но Инид едва ли щеше да му повярва.
— Ще останете ли за вечеря? — попита Съпругата, когато инспекторът каза, че трябва да тръгва.
— Merci, но не мога. Исках само да се отбия и да разгледам мебелите ви.
Изпратиха го до задната врата и му махаха, докато се отдалечаваше. Изкушаваше се да приеме поканата им и да вечеря със скромното семейство. По пътя обратно към Трите бора Жан Ги размишляваше в колата върху онова, което Стария невинно бе подхвърлил за уменията на Хавък по дърворезба. Когато пристигна, влезе в бистрото и си поръча tarte au sucre93 и капучино. Мирна седна при него със своя еклер и чаша café au lait. Поприказваха си няколко минути, после Бовоар се зае да си води записки, а книжарката се зачете в лондонско списание за пътешествия, като от време на време простенваше от наслада — или заради вкуса на еклера, или заради описанията на СПА ваканциите.
— Как мислите, струва ли си дванайсетчасовия полет? — Жената обърна списанието и показа на Бовоар снимки на плажове със ситен бял пясък, колиби с покриви от палмови листа и сексапилни млади мъже без ризи, които носеха напитки с екзотични плодове.
— Къде е това?
— Остров Мавриций.
— Колко струва?
Мирна погледна.
— Пет хиляди и двеста.
— Долара? — почти се задави Жан Ги.
— Лири стерлинги. Но включва цената на полета. Днешният ми бюджет е пет хиляди лири, значи малко го надвишава.
— Явно търговията с книги върви добре.
Жената се разсмя.
— Дори да продам всичките книги в книжарницата, пак няма да мога да си го позволя. — Положи едрата си длан върху лъскавата страница. През заскрежения прозорец се виждаха деца, които се връщаха от училище. Родителите ги чакаха да се спуснат по заснежения и заледен път от мястото, където ги бе оставил автобусът. Със зачервени лица и омотани в дебели дрехи, учениците се различаваха само по цветовете на обемистите си зимни грейки. Приличаха на огромни шарени топки, които се търкалят надолу по хълма.
— Въображаем бюджет за измислено пътешествие. Евтино, но забавно — поясни Мирна.
— Кой каза „евтино, но забавно“? — присъедини се Габри. Бовоар затвори бележника си. — Къде ще ходим тази седмица?
— И той е въображаем — кимна Мирна към едрия мъж.
— Е, понякога съм нагласен — призна Габри.
— Обмислям Мавриций — обясни книжарката и им подаде по едно списание.