— О, Господи! — прошепнах.
— Можеш ли да прочетеш какво пише, Конър? — попита ме Мики.
— Трябва ни превод. Обадиха ни се, че ще докарат някой от Китайския квартал, но още не е дошъл — поясни Арт.
Обърнах се да ги погледна.
— Сигурни ли сте, че това не е било тук и преди? Че не е част от шоуто на Боби Кей?
Арт прелисти бележника си.
— Де този късмет. Стената е била подготвяна, за да бъде поставено нещо на нея, и за тази цел миналата седмица е била боядисана.
— Работната ни хипотеза е, че е работа на онзи, който е пречукал жертвата — допълни Мики. — От самия маркер няма и следа, нали? — той погледна към Арт, който поклати отрицателно глава. Мики прекара пръсти през белия си кичур и ме погледна с присвити очи. Баща ни имаше същото изражение: примижаване по навик след цял живот прекаран в наблюдаване на света през дима на вечно забучената в устата му цигара „Лъки Страйк“. — Та… можеш ли да го разчетеш?
— О… мога да го прочета — отговорих аз.
— И какво гласи? — в един глас ме попитаха и двамата.
Преместих поглед от единия към другия. Един от униформените полицаи се приближи крадешком да чуе.
— Момчета — предложих аз, — защо не излезем да пием по кафе?
Влязохме в една закусвалня и се наместихме на маса в дъното на салона. Появи се сервитьорка с кана от пирекс в ръката и ни напълни чашите догоре.
— Благодаря, това е всичко — осведоми я Арт. Тя изглеждаше разочарована, че не си поръчахме понички, но Арт мъжествено се пребори със стереотипа7.
Двамата се облегнаха и очаквателно ме загледаха.
— Това, за което става дума — започнах лекцията си аз, — е послание на японски. И то казва: „Аз съм тук.“
— О… Колко злокобно — изкоментира брат ми.
— По-интересното е, че надписът е подписан — аз топнах пръст в кафето и изписах с него върху салфетка символите от стената. — Йероглифите са ро-нин. Което се превежда като човек на вълните.
— Моряк? — подсказа Арт.
— Хм… сърфист? — контрира Мики.
— Психо сърфист — ухили се Арт, доволен от начина, по който звучеше.
— Момчета — опитах се да ги удържа аз, — във феодална Япония воинът без господар, комуто да служи, е бил наричан ронин, човек на вълните. Има се предвид, че се носи по течението, люшка се, без да има къде да акостира, няма място в обществото.
— Като Паладин — подсказа Мики, поглеждайки към Арт.
— „Ако имаш пистолет, ще пътуваш“ — винаги на ниво и готов за вечната игра между двамата, отговори без замисляне Арт.
— Ами да — признах аз, — макар този филм да не вълнува японците по същия начин, по който вълнува нас. Ронинът по същество е трагична фигура. В Япония статусът ти се определя от връзките в социалната ти група. Индивид без връзки в групата си е отхвърлен от нея. Той няма статус. В класическите истории с участието на ронин нещата обикновено не завършват добре за него.
— Като „Шейн“ — щракна с пръсти Арт.
— Хм… може би — казах, — но американците са склонни да обгръщат с романтизъм историите с участието на хора, които боравят ловко с револвера. Каубойските филми. Филмите за частни детективи. Криминалните филми. Разказът се повтаря безкрай, сменят се само костюмите. За нас самотният боец е героична, а не трагична фигура.
— А според мен „Шейн“ доста добре улавя трагичния момент — опита се да възрази Арт.
— Ама какво общо има всичко това с пречукването на Райли? — намеси се Мики, преди Арт да е успял да отплесне разговора към дискусия за малко известите филми с участието на Джек Паланс и Алън Лад.
— Хей… не бяхте ли вие детективите? — припомних им аз. — Детективствайте тогава.
— Онова, с което разполагаме тук… — започна Арт.
— … е убийство на обществено място и по-специално в художествена галерия, специализирана за азиатски експонати, имащи отношение към бойните изкуства, с които се занимаваш ти — довърши Мики.
— И жертвата е убита по всяка вероятност без използване на оръжие — допълни Арт.
— От друга страна, извършителят може да го е цапардосал с тръба и да я е взел със себе си — предположи Мики и погледна за коментар към Арт.
Партньорът му утвърдително кимна в отговор.