По принцип майсторите държат такива като Боби колкото може по-далеч от себе си, но този път вече ставаше дума за чест. С малко ровене насам-натам аз бях открил, че взетият в нощта на убийството на Райли дървен меч не беше просто някакъв си бокен. Вярно, не бе чак толкова известен колкото меча на Мусаши — още помня блясъка в погледа на Акейдиън, когато ми показа онази снимка, — но в много отношение откраднатият експонат бе дори още по-значителен. Това бе тренировъчният меч, използван от човек на име Итосаи. Той бе основател на стил, Ито-рю13, просъществувал четири века и оказал силно влияние върху техниката и философията на японското фехтовално изкуство. Така че макар местните сенсеи да не бяха впечатлени от убийството на Райли, за тях кражбата на оръжието на Итосаи бе лично предизвикателство, а най-болезнено от всички възприемаше това не кой да е друг, а моят учител. Защото именно Итосаи бе основал школата, на която Ямашита бе посветил целия си живот.
Ямашита бе отишъл на организираната от Боби среща. Старшите сенсеи се бяха заклели да помогнат. В допълнение случаят щеше да бъде използван, за да се почете паметта на Икаги и Кубата. Сенсеите бяха на мнение, че псевдовоините от школата на Боби, преквалифицирани командоси и театрални нинджи, не са на нивото на задачата, но с мълчаливата пренебрежителност на хората от тяхната култура, не му казаха това в очите. Вместо това настояха да бъдат включени лично в мероприятията около изложбата.
Което обясняваше защо се бях явил там в деня преди галавечерта. Ямашита ме бе изпратил да се уверя, че за демонстрациите е отделено адекватно място. Хората на Боби ни бяха уверили, че всичко ще бъде както трябва, но Ямашита бе отказал да повярва на думите им. Това не бе израз на презрението му към Боби. Ставаше дума за това, че при събитие, заемащо такова място в публичното пространство, нищо не бива да се оставя на случайността. За японците важността на публичните демонстрации е по-голяма, отколкото за всеки друг. При демонстрациите на източни бойни изкуства винаги съществува вероятността от техническа неизправност или инцидент. Разбира се, с участието на майстори като тях евентуалните грешки можеха да бъдат толкова незначителни, че повечето хора нямаше никога да ги забележат. Публиката обаче щеше да види лошата организация или неподходящата обстановка. Ямашита държеше тази опасност да бъде отстранена. За друг това може и да изглеждаше дребнаво, но при неговото ниво на компетентност нямаше такова нещо като незначителни подробности.
Така че отидох в „Домът на самурая“ и говорих с куратора на изложбата. Дървеният под на художествената галерия беше изциклен и прясно лакиран. Човек никога не би могъл да се досети, че тук само преди седмица бе лежал труп. Кураторът всъщност бе теснолика жена, която непрекъснато подсмърчаше, сякаш носът й долавяше миризмата на нещо неприятно. Дали това нещо не бях аз? Стори ми се прекалено щастлива, когато ме видя да тръгвам на огледа сам.
Временните паравани за изложбата бяха махнати и сега се разкриваше грамадно празно пространство. Зад големия кръг, където щяха да се проведат демонстрациите, се виждаха стъклените витрини и приглушеното индиректно осветление. Ямашита ми бе наредил конкретно какво да проверя. Макар все още да не бях способен да се отърся от спомена за това място като сцена на убийство, първият ми приоритет сега бе да изпълня волята на учителя. Проверих да няма пречещи на движенията колони. Внимателно разгледах пода, търсейки трески или други дефекти на повърхността. Уверих се, че таванът е достатъчно висок. Стената, увековечена от Ронин с посланието му относно убийството, бе пребоядисана. Всъщност беше ми трудно да повярвам, че именно тук Райли бе поел към небитието с отворени и пълни с изненада очи. Бях сам на мястото, където Ронин бе оставил своя белег.
Обходих помещението като монах в манастир, концентриран върху интериора, търсейки нещо, което би могло да ми се изплъзне. Опитах се да пресъздам в главата си последния двубой на Райли. Представях си задъханото му дишане, непрестанните опити за атака. Дали са били боси? На под като този аз бих предпочел да бъда бос. Дали са си говорили? Какво можеш да кажеш някому, след като си разбрал, че той си е поставил задачата да те убие? Аз специално бих си спестил думите.
За да имам повече въздух, да избягам например.
Но предполагам, Райли не беше прибягнал до тази възможност. Какво ли бе видял в очите на човека в последните секунди от живота си? Какво друго може да те осени в момент като този, освен внезапното осъзнаване, че цялата идея за важността на собственото его е една грандиозна измама?
13
Рю (яп.) — школа, стил, система: всяка японска школа или стил на бойно изкуство. — Б.пр.