Някъде отдалеч се разнесе гласът на Мики:
— На него вече му изтече кръвта.
Другият кимна в съгласие.
— Може би… а може би не. Трябва да опитаме нещо — тихо настоя той. — Хей — извика той на единия от полицаите, — по-добре прибери желязото и потърси ръката. И като я намериш, прибери я в торбичка с лед. — Двамата полицаи смутено прибраха оръжията си и направиха каквото им бе наредено: — Така по изключение веднъж и от вас ще има полза — измърмори на себе си медикът.
След това се залови с арсенала на негово разположение. Тръбички. Шоков костюм. Кръвни експандери16. Те извлякоха Арт от онази дупка с внимателни, делови движения — ритуал, предназначен както за жертвата, така и за свидетелите. После линейката изчезна в нощта с вой на сирената.
Изгониха двама ни с Аса от перона и ние се качихме обратно на нивото на улицата. Горе вече гъмжеше от полицаи. Кварталът пулсираше от мигащите светлини на колите им. Радиостанции издаваха гъгниви заповеди и ченгетата тичаха напред-назад, стараейки се да внесат някакъв порядък в хаоса от свидетели, кръв и тъмнина.
Отидохме в Шейсет и осми участък. Никой там не ни се зарадва. Един от полицаите ни съпроводи през празното фоайе, набра комбинацията на автоматично заключващата се врата и внимателно остави меча на Аса на масата. Увиха го в кафява хартия и му сложиха етикет. После ни разделиха и дежурният нареди да ни вкарат в отделни стаи за разпит. Позволиха ми да се облека в нормални дрехи. По моята хакама имаше тъмни петна. Бях коленичил в кръвта и сега с удоволствие се отървах от миризмата. Толкова кръв за една вечер… Стигаше ми.
Мики пристигна в отделна кола. И той беше изцапан с изсъхнала кръв, така че дежурните се заловиха с него. Всички говореха колко е опасно това в епохата на СПИН и колко рискован е трудът на полицая. Чух го да пита къде е Аса. Секунди по-късно се отвори вратата на моята стая и той надникна. Лицето му беше свъсено и сериозно. Единственият му коментар беше: „Каква шибана история…“ После изчезна. Вероятно бе обяснил кои сме на останалите момчета, защото оттам нататък нещата станаха малко по-нормални. Но все пак един полицай бе в критично положение и флуоресцентните лампи не бяха достатъчни, за да разсеят неприветливостта на полицейския участък, нито сериозния тон на разпита.
Когато го отведоха, лицето на Аса продължаваше да бъде сиво, а той все така мълчалив. Взеха и моите показания, после върволица от различни детективи идваха при мен и ми задаваха едни и същи въпроси. Тези хора наистина притежават умението да те накарат да се почувстваш лъжец, дори когато казваш истината. Знаеш защо го правят, разбира се, но от това не ти става по-леко.
Беше след два сутринта, когато отново видях Аса. Изглеждаше стар и самотен. Лицето му бе като стена, зад която помръдваха единствено очите. Сенсей седеше на стол, с ръце, прибрани в скута, с дланите нагоре. Това е поза мудра, използвана за медитация от майсторите на меча. Но мислите му бяха на перона, а не в доджото.
Седнах до него и се загледах в нескончаемия прилив и отлив от хора в участъка през нощта. Не поглеждах Аса — при японците не е прието да гледаш по-старшите в очите при напрегнати ситуации, — макар да говореше толкова тихо, че едва се въздържах да не го погледна и да се ориентирам какво казва по устните му.
— Чакаше там — прошепна сенсей, сякаш продължаваше временно прекъснат разговор. — В тъмното. Така пишеше в бележката, която получих. — Той въздъхна дълбоко. — Не бях сигурен, че ще постъпи както бе написал… Там беше тясно — дясната му ръка леко потрепна в скута, като съживена от разказа. — Тъмно. Мръсно. Казах му, че не е място за хора на честта.
„Какво отговори той?“ — искаше ми се да го прекъсна. Но се страхувах, че проговоря ли, магията ще изчезне. Защото погледът на Аса не бе фокусиран в стаята, а там долу, на перона.
— Отговори ми, че за съжаление е така, но не можело да се избегне — къса пауза, докато споменът оживяваше в главата му. — Казах му, че съм дошъл, за да приема предизвикателството. Той изглеждаше изненадан. Но разбираше от учтивост, поне достатъчно. Поклонихме се. Беше тясно място… — повтори той, явно впечатлен от тази подробност. — Изтеглих се от стълбището към стената. Беше тъмно, но усещах, че ме наблюдава. Откъм стената тялото му се очертаваше по-добре и представляваше по-ясна цел. — Усмихна се със свити устни. — Хейхо. Изтеглихме мечовете. Неговата нукицуке е доста силна, професоре. — Това бе единствената индикация за мен, че Аса осъзнава присъствието ми. Думите му, че умението на Ронин с меча е солидно, означаваше голямо признание. — Тогава изневиделица се появи полицаят. Едрият. Не вярвам да ме забеляза в сянката на стената. Слезе по стълбите толкова стремително, идваше отвън, не разполагаше с време. Само каза нещо набързо в радиото. — Той отново въздъхна, преди да продължи, но направи пауза, сякаш за да прочете мислите ми: — Стъпалата бяха плъзгави. Перонът също. Извиках, за да го предупредя… Другият се обърна към полицая. Пистолетът изгърмя. — Аса спря, сякаш изстрелът бе пунктуация в разказа му. — Видях гнева в очите му на блясъка на изстрела. Сякаш надникнах в пещ. — Нова пауза. — Старите воини познават това усещане: „безмилостен като огъня“. — Така звучеше бойният девиз на някогашните самураи. Аса се наведе напред от напрежение, после се отпусна: — Нанесе коте — простичко обясни той. Отсичането на китката е един от най-използваните удари в кендо. — Удари по дясната ръка. В тъмното изглеждаше като че ли полицаят държи пистолета в нея. — Но Арт беше левичар. Аса продължи: — Първият изстрел дойде, когато острието се спускаше. — Представих си просветването на изстрела и блясъка на спускащото се острие. — Това го вкамени за момент. — Точно моментът, благодарение на който Арт все още се държеше с последни сили за живота. — Но се съвзе. Много бързо при това. — Пауза, предизвикана от силата на спомена. — Раздвижих се, но той вече беше скочил встрани. Нямах възможност за чист удар… беше ирими — икономично обясни той. Техника на влизане, която те извежда встрани от противника за контраудар. — Той влезе — отсече Аса. — Не съм сигурен каква техника точно използва след това — добави извинително, сякаш разпознаването на конкретната техника можеше с нещо да промени ужасния завършек на вечерта. — Но отне пистолета на едрия. Приближи се до него… — Аса с усилие се върна обратно в стаята. — Останалото ти е известно.
16
Физиологичен разтвор, плазма или декстроза — използват се при шок като заместители на кръвта с идеята да се увеличи обемът й, а не да се възстановят другите й функции. — Б.пр.