— Кажи ми какво каза, тъпако!
Изглежда го бях засегнал дълбоко. Той скочи на крака. Чух бутилката да се прекатурва. Не очаквах внезапния му ход и паднах назад, спъвайки се в нещо в полумрака. Озовах се на пода, а той се надвеси над мен, извън себе си от гняв.
— Не злоупотребявай с късмета си, Конър! И стига с тези бойни изкуства и дивотии. Трябваше да бъда по-твърд, но се подведох по теб.
— Какво искаш да кажеш?
— Задник такъв! Изобщо не трябваше да ти позволявам да идваш с нас снощи.
— Какво?…
— Толкова ли не можеш да схванеш? — изкрещя ми той. — Ние имахме жилетки в багажника. Имахме жилетки, а аз забравих да накарам Арт да облече една от тях!
За миг си помислих, че ще ми се нахвърли. Той обаче се отдръпна, сви се в себе си и рухна обратно в креслото. Погледнах го, без да проговарям, и бавно се изправих на крака.
Мики страдаше от тежка форма на полицейски фатализъм. Известно му бе, че има ли нещо лошо да се случва, по-вероятно е то наистина да се случи. Сигурно сте чували за чувството на вина сред оцелелите. Старите войници и всички, които работят в рискови ситуации, познават това чувство. Това е убедеността, че си можел, че е трябвало да направиш повече, да предприемеш нещо по-различно, да предотвратиш по някакъв начин катастрофата. Няма значение дали някой е само ранен или е убит. Каквото и да се е случило, ти продължаваш да съзнаваш собствената си смъртност, да усещаш съприкосновението със смъртта. И да изпитваш дълбоко вътре в себе си тайното облекчение, че часът ти още не е дошъл, че не твоят номер е бил изтегленият. И всички тези усещания се смесват в отровна киселина, която те разяжда отвътре, капка по капка, ден след ден, година след година… дял живот.
В известен смисъл в това усещане няма нищо рационално. От друга страна, то е напълно разбираемо и лесно обяснимо. Или поне това си казах аз. Хората жадуват за увереност. И за контрол над нещата. Прекарваме живота си да копираме едно или друго, в малки игрички, предназначени да съхраняват илюзията за безопасност. Само че така или иначе лошите неща се случват. И когато един ден се случат, това демаскира всичките ни усилия да ги предотвратим като абсолютно неадекватни, като чисто самозаблуждение. Като детинско кръстосване на пръсти в лицето на замахващия убиец.
Поех дълбоко въздух и опитах отново.
— Това са чиста проба глупости и ти много добре го знаеш. Вината не е моя. Не е и твоя, Мик. — Той не ми отговори. — Ние не направихме нищо лошо. Направи го Ронин. — На това брат ми само изсумтя неопределено. Опитах друга тактика: — Ти знаеш, че Арт няма да те обвини. — Мики продължаваше да седи безмълвно и аз продължих нататък: — Мислиш ли, че ако ролите ви бяха разменени, Арт щеше да се държи както ти се държиш сега? Да се обвинява? Да се самосъжалява? Човек като него… как би постъпил?
Мики се наведе към мен и лицето му изплува призрачно бяло в конуса на хвърляната от лампата светлина:
— Не ми казвай що за човек е той. Не ти и не на мен. Аз зная какъв човек е той.
— Да. И дори в онова състояние снощи… — В съзнанието ми изплува образът на Арт, който хъркаше в мрака на тунела, докато лекарят се опитваше да му спаси живота. — Той се опитваше да ни каже нещо…
Брат ми тежко пое дъх и ме погледна сякаш бе едновременно изненадан и разочарован:
— Конър, някакъв луд току-що бе изпразнил цял деветмилиметров пълнител в Арт. Мислиш ли, че е бил достатъчно в съзнание, за да се опитва да ни съобщи нещо важно? — И Мики презрително изсумтя. — Да, издаваше някакви звуци, но това си бяха звуци и нищо повече. Мозъкът на Арт беше в процес на изключване от света и ти го знаеш, защото беше там, Конър. Просто тялото му още не бе разбрало този факт.
Не го вярвах, защото не исках да приема тази възможност. Продължавах неистово да се надявам. Предполагам, и хирурзите — всеки следващ ден означаваше малко по-добър шанс за Арт. Мики и аз останахме още малко заедно, загледани в двора, където вече бе започнала да се спуска нощта. Чувахме възбудените гласове на децата отвън… приглушени звуци от един друг свят. Предполагам, нещо подобно е чувал и Лазар17. Брат ми продължаваше да седи като каменна статуя, безчувствен към зова на живите.
Довърших уискито си и оставих чашата си до неговата. Когато стигнах до вратата, обърнах се и му казах:
17
Мария й Марта имали брат на име Лазар, който бил близък приятел на Исус. Споменат е в Евангелие от Йоан (11 и 12), където се разказва историята за съживяването му от Исус след четиридневен престой в гробница. — Б.пр.