— Мисля за най-ранните ти дни, професоре. Съществува професионален риск за хората, които пренатоварват мозъка си. Това създава дисбаланс. Облекчението идва с движението, разбира се. — Помнех, че ми се бе карал да спра да мърдам главата си, но се въздържах да му го припомня. — Да — изрече Ямашита, сякаш прочел мислите ми, — когато всичко, което правиш, е свързано само с мозъка ти, тогава си склонен да използваш мозъка си във всичко, което правиш. Ти издаваше намеренията си с онези странни помръдвания на главата си…
— Отучих се — казах, изпълнен с противоречиви чувства по отношение на ленивата ни разходка по алеята, която досега само бях пробягвал. Тонът ми ме издаде.
— Да. В момента се приближаваш към фаза в развитието си, когато мисълта и емоцията са по-близо до равновесието. Техниката ти го демонстрира. — Не отговорих нищо. — Част от онова, което двамата с теб търсихме, беше именно равновесието — продължи старецът. — Именно това те привлече към изкуството на меча.
— Мислех, че търся достоен Път — поясних, но думите загорчаха в устата ми.
Ямашита спря и се взря в мен.
— И сега си готов да го отхвърлиш? След целия изнурителен труд? Каква е причината?
Спря и аз спрях и опрях юмруци на кръста си. После се наведох близко до него:
— Ти знаеш причината.
— Зная каква мислиш, че е причината, Бърк — спокойно отговори той.
— Не си играй с мен!
Сега вече Ямашита наистина се усмихна и това ме разсърди още повече.
— Бърк, страшно интересно е, че човек, за когото трезвата мисъл е толкова съществена част от живота, се е предал във властта на емоциите до такава степен. — Той изучаващо наклони глава, огледа ме добре и отново тръгна. — От друга страна, това, разбира се, е също част от онова, което търсеше, нали?
Трудно е да се обясни всичко на човек извън тази материя. Изучаването на едно изкуство с учител като Ямашита е много неща едновременно: физическо предизвикателство, волеви акт, процес на създаване на връзки между теб и другите, създаване на отношения между човешки същества, които са толкова силни, защото са изковани в пот и дисциплина, надежда и слабост.
Стоях там под яркото слънце, примижавах и се опитвах да видя по-добре Ямашита. Лъчите бяха толкова ярки и идваха откъм гърба му, така че беше много трудно да видя нещо определено. Но все още продължавах да го усещам чрез харагей, разбира се. И усещането за връзката помежду ни само частично се затъмняваше от гнева ми. И от страха, че дистанцията между нас се увеличава.
Преглътнах.
— Трябва да зная, защо скри от мен?
Ямашита посегна с ръка и ме докосна. Беше много необичайно за него.
— Причините не са… прости.
— Кога ли са били, когато става дума за теб — измърморих под носа си.
— Ами… — проточи той. — Това не означава, че не са истина. — Той разкърши рамене, сякаш се бе освободил от товара на предстоящо решение. — Прав си, Бърк, ще ти обясня. Но не тук. Трябва да дойдеш в доджото — завърши той.
— Но защо?
— Защото си мой ученик — отговори ми, докато се отдалечаваше.
Негодуванието ми бе силно, но връзката между нас се оказа по-силна. Последвах го.
Тренировъчната зала отново бе празна. Онзи с пистолета пак бе вътре. Както и неговият бос, Мори Масатака.
Понеже първата ни среща бе къса и притеснителна и за двама ни, отново минахме през ритуала, към който японците се придържат, за да премахнат неудобството. Мори се поклони и измъкна мейши, визитна картичка, която ми подаде. Поклоних се в отговор и погледнах картичката. Беше просто изработена и едновременно с това много елегантна. Картонът бе скъп и плътен, шрифтът — с позлатени букви. Имаше име и телефонни номера за контакт. Едната страна бе на английски, другата — на японски. И толкова.
Ако не се броеше фонът от цвят на хризантема… символът на японския императорски двор.
Ако покажеш подобно нещо на някой от старите японски сенсеи, вероятността да припадне от вълнение е много голяма. Японците имат най-старата управляваща династия на света. След Втората световна война Макартър18 принуди стария император да признае, че не е Бог. Хирохито19 го изрече и хората с уважение го изслушаха. Но не му повярваха. Японците са вежлив народ и нямат задръжки да кажат неща, в които не вярват. Особено пред чужденци.
18
Дъглас Макартър (1880–1964) — американски генерал, командващ американските войски в Тихия океан по време на Втората световна война и войските на ООН по време на Корейската война; смятан за един от най-забележителните американски военни през 20-и век, играл основна роля в оформянето и провеждането на американската военна доктрина в продължение на над 30 години. — Б.пр.
19
Хирохито (1901–89, император 1926–89) — последният японски владетел, поддържал тезата за божествения произход на японския император; произнесъл речта за безусловната капитулация на Япония на 15 август 1945 (след хвърлянето на двете атомни бомби от американците над Хирошима и Нагасаки) след безпрецедентна лична намеса във вземането на решение от страна на правителството. — Б.пр.