Мори имаше плоско безизразно лице, което създаваше илюзията, че всичко е под абсолютен контрол. Но той не беше толкова спокоен, колкото се преструваше, че е — при блъскането на вратата погледът му тревожно се бе насочил към източника на шума.
Отидох да видя кой е. Беше едно от автоматичните неща, които ученикът прави за своя сенсей. Преди още да успея да сляза по стълбището, гангстерът бе изскочил пред мен. С неподозирана за такъв като него плавност в движенията той бе извадил пистолета си, също както фокусник изважда от въздуха с театрален жест букет цветя.
Плъзна се по пода пред мен, насочил дулото напред. Ямашита ме последва долу, но не каза нищо, наблюдавайки развоя на събитията с професионална безстрастност.
Натрапникът застана с ръце на хълбоците и изгледа копоя. Погледна и мен, после отново върна погледа си върху младежа с пистолета. Накрая реши, че се налага да разреди напрежението.
— По-спокойно, пикльо — каза той. — Нали помниш, че съм полицай.
Брат ми бе решил да ни навести.
Когато човек го гледа, спокойно може да забрави, че той е полицай. В свободното си време изглежда като всеки друг изморен мъж в омачкани дрехи. Има погледа на полицай, естествено, но от разстояние изглеждаше точно като човека, с когото бях израсъл. Беше изкарал няколко тежки дни и докато се приближавах към него, това ставаше все по-ясно видимо. Но бях доволен, че е дошъл. Когато бе отворил вратата на доджото, той бе пуснал вътре звуците на улицата, горещината и почти осезаемия спомен. След толкова тренировки, лекции и мантри времето около мен бе забавило своя ход. Може и да залагахме клопка, но аз бях онзи, който се усещаше затворен, откъснат от реалния свят. Идването на Мики бе възстановило връзката. Можех да се досетя, че за Ямашита появата на брат ми бе нежелана във връзка с целите, които той искаше да постигне, но не можех да си попреча да се захиля като идиот.
Брат ми стоеше там по гуменки, закърпени със скоч, обут в избелял стар панталон и с тъмносиня тениска с малка жълта значка над гърдите. Фиксираше телохранителя на Мори със спокойно изражение, предназначено да успокои опасни престъпници. Или да заблуди лековерните. Побърза да извади ръцете от джобовете си, за да демонстрира, че не е въоръжен.
— Стига, моля ти се — каза той. — Всеки път ли ще повтаряме едно и също. — Главорезът се отпусна, макар да бе ядосан, че не му се удава възможност най-сетне да застреля някого. Мики го изгледа строго за последен път, качи се по стълбите и поздрави Ямашита. Не го направи много сърдечно. Затаих дъх. Брат ми имаше добра памет и избухлив нрав. От негова гледна точка Ямашита поне частично носеше вина за цялата каша. А и Мики несъмнено усещаше, че не всичко му се казва. Беше прав, разбира се, но сега аз бях този, който криеше нещо от него.
Когато Мики се появи, Мори не каза нито дума. Двамата се изгледаха, но Мики не показа, че вече се познават. Вместо това той погледна Ямашита и рече:
— Дойдох да ви го отнема за малко, Ямашита.
Учителят ми ме погледна, сякаш обмисляше какво да обядва. После се обърна към брат ми и кимна:
— Беше послушен. Приятен следобед — и направи знак към вратата и улицата от другата й страна, сякаш ни канеше да разгледаме Ксанаду20.
Вместо там се озовахме сред тухлените сгради на Бруклин и нажежения вече асфалт на улиците, под горещината на жестокото лятно слънце. Отидохме с колата до Пето авеню и поехме в посока Сънсет парк. Бабите и дядовците ни както по майчина, така и по бащина линия, бяха живели тук и ние бяхме прекарали безчислени неделни дни в детството си в игра из района, докато роднините ни остаряваха, а кварталът се променяше. Пето авеню днес е съвсем различно от Пето авеню на нашето детство, но едно трябваше да му се признае — беше много по-оживено.
Тълпа от чудещи се как да прекарат времето си хора сновеше напред-назад, влизаше и излизаше от магазините и ресторантите. По тротоарите бяха изнесени сергии с летни рокли и тениски. Макар прозорците на колата да бяха вдигнати и климатикът да бе на максимум, съвсем ясно чувах латино музиката, която заливаше булеварда.
— Как са нещата, Мик? — попитах. Лицето му бе изморено, а изражението напомняше за измъчения вид на оцелелите след катастрофа. Но очите му бяха чисти.
20
Древен град в Югоизточна Монголия, резиденция на Кублай хан (1216–1294), обрисуван от английския поет Коулридж в поемата му „Кублай хан“ (1816) като място на неземно спокойствие и великолепие. — Б.пр.