— Ще ми кажете ли най-после какво търсим тук? — рече Габриел.
Алис не му отговори и се качи на ескалатора. Докато младата жена преминаваше през етажа с бързи крачки, джазменът с любопитство разглеждаше всичко и се радваше на децата. Хлапетата подскачаха по клавишите на огромно пиано, оставено на пода, други молеха родителите си да ги снимат редом с героите от „Междузвездни войни“, измайсторени от кубчета „Лего“ и високи по два метра. Трети оживено следяха куклен театър от типа на „Мъпет Шоу“.
Следвайки плътно Алис, Габриел надничаше по щандовете, сякаш се връщаше в детството си: динозаври, пъзели „Равенсбургер“ от пет хиляди части, конструктори „Плеймобил“ малки металически коли, електрически влакчета, писти за автомобилчета.
Истински рай за малчуганите.
На щандовете за карнавални облекла той пробва фалшиви мустаци а ла актьора Граучо Макс, нагизди се с шапката на Индиана Джоунс и последва Алис в отделението за наука и образование. Напълно концентрирана, полицайката търпеливо разглеждаше кутиите с игрите: микроскопи, телескопи, куфарчета за химици, пластмасови скелети с отделни органи, които да се монтират на подходящите места и какво ли още не.
— Ако намерите камшик…
Тя повдигна глава и съзря смешните му одежди с изумление.
— Няма ли да престанете да се правите на палячо, Кийн?
— Как мога да ви помогна?
— Откажете се — попари ентусиазма му тя.
Обиден, той се отдалечи, но след няколко мига се върна.
— Готов съм да се обзаложа, че това е, което търсите — рече и й показа картонена кутия, илюстрирана със снимка от популярна телевизионна поредица.
Отначало тя погледна разсеяно играчката, която той й подаде — Ти също си експерт, ръководство за работата на научната полиция, 29,99 долара, — след това вдигна капака, за да види съдържанието: жълт свитък, показващ местопрестъплението, лупа, детективска карта, лейкопласт, гипс за следи от стъпки, специални торбички за вземане на проби, черна пудра и магнитна четка за отпечатъци от пръсти.
— Точно това ни трябва — призна тя учудена.
За да плати покупката, Алис се нареди на дълга опашка на първия етаж. Едва когато слезе с асансьора на партера, намери Габриел. Той беше заменил шапката на Индиана Джоунс с цилиндъра на фокусника Мандрейк. Обгърнат в черна пелерина, печелеше симпатиите на публика от хлапета на не повече от шест години. Алис го наблюдава няколко минути смутена, но и очарована от този странен мъж. Умело и с очевидно удоволствие, той вадеше от шапката си какви ли не плюшени животинчета: зайчета, кълвачи, котета, таралежи, тигър бебе…
Благосклонният й поглед бързо се втвърди. Присъствието на деца все още беше трудно поносимо за нея, подсещаше я, че никога няма да подаде биберона на собствения си син, че никога няма да го заведе на училище, на футбол или на джудо, никога няма да го научи да се защитава или да се бие с някого.
Тя няколко пъти премигна, за да спре сълзите, които напираха в очите й и се приближи към Габриел.
— Престанете да играете клоунада, Кийн! — нареди му и го дръпна за ръката. — Трябва да ви припомня, че полицията е по петите ни.
С широк жест „фокусникът“ свали плаща си и върна цилиндъра на щанда.
— Мандрейк ви поздравява! — поклони се той, изпратен от смеховете и аплодисментите на хлапетата.
Разположен на „Медисън авеню“ зад катедралата „Свети Патрик“, „Перголезе Кафе“ беше един от най-старите ресторанти в Манхатън. С масите по поръчка от „Формика“ и седалките от зелена кожа, той сякаш беше продукт на 60-те години на XX век. Макар на външен вид да не беше нищо особено, заведението привличаше многобройни клиенти, любители на хрупкави салати, вкусни хамбургери, яйца „Бенедикт“28 и пастърма със сос от трюфели.
Старият собственик Паоло Манкузо сервира лично поръчката, която направиха младата жена с френски акцент и спътникът й: два хотдога със салата от раци, две пликчета с домашно пържени картофи и две бутилки бира „Будвайзер“.