— Последвайте ме — нареди тя достатъчно високо, за да надвика шума наоколо.
Алис се смеси с тълпата, за да се изкачи по стъпалата, които водеха до балкона и до главния терминал. Оттук, от първия етаж, се разкриваше панорама към цялата гара, която отвисоко изглеждаше още по-огромна.
В този величествен кадър, почти под открито небе, голяма компютърна фирма беше разположила един от магазините си. Алис се промъкна между рафтовете от светло дърво, върху които бяха разположени водещите продукти на фирмата: телефони, уокмени, компютри, таблети. Макар и подсигурени срещу кражба, повечето продукти бяха на свободен достъп. Клиентите — предимно туристи — си проверяваха пощата, сърфираха в интернет или слушаха музика от високотехнологични каски.
Трябваше да се действа бързо: навсякъде имаше полицаи и агенти по сигурността. Алис внимаваше да не бъде заловена от десетките продавачи, облечени с червени фланелки, които шетаха из магазина, и се приближи до една от масите за демонстрации.
Подаде чантата си на Габриел.
— Извадете ми бирената подложка — нареди тя.
Докато той изпълняваше поръчката, Алис се добра до лаптоп „Макбук Про“, какъвто притежаваше в дома си. С едно натискане на клавиш активира програма, която задействаше разположената горе, в центъра на устройството камера, след това взе подложката, подадена й от Габриел. Застана пред екрана и направи няколко снимки на отпечатъка. Благодарение на програмата за ретуширане регулира контраста и светлината, за да получи възможно най-добрата фотография, след това влезе в пощата си.
— Ще отидете ли да купите билети? — предложи тя.
Изчака Габриел да се отдалечи към автоматите за билети и започна да пише писмо на Сеймур. Пръстите й бързо се движеха по клавиатурата.
До: Сеймур Ломбар
Тема: Помощ
От: Алис Шефер
Сеймур,
Повече от всякога имам нужда от помощта ти. Ще се опитам да ти се обадя след по-малко от час, но дотогава ти трябва да побързаш с разследването.
1. Имаш ли достъп до охранителните камери от паркинга и от летищата?
2. Намери ли колата ми? Проследи ли джиесема ми? Провери ли какви са последните манипулации по банковата ми сметка?
3. Научи ли нещо за Габриел Кийн?
4. Изпращам ти прикачен файл със снимката на отпечатък от пръсти. Можеш ли бързо да го провериш в електронната картотека?
Разчитам на теб.
Твоя приятелка,
11
Малкият Египет
Мога да се грижа за хората, само когато си тръгнат.
Есенната светлина щедро къпеше пространството на гарата.
Алис и Габриел напуснаха слънчевия площад, за да се смесят с клиентите на пазара, разположен под металическите структури на надземното метро. Двойката се качи на влака от Централна гара до „Лексингтън Авеню“, след това взе местната мотриса до булевард „Астория“. Пътуването продължи двайсетина минути, но смяната на пейзажа беше пълна. Малки традиционни тухлени постройки се появиха вместо небостъргачите от стъкло и стомана, докато енергията и трескавият живот в Манхатън отстъпиха пред свежестта на почти провинциалното битие.
Въздухът беше наситен с изящни миризми на зехтин, на стрит чесън и на свежа мента. Щандовете преливаха от калмари и от печени октоподи, от мусака, от сувлаки, от баклави, от лозови листа и от кифлички със сирене фета. Апетитни специалитети, които не оставяха никакво съмнение: „Астория“ беше историческият гръцки квартал на Ню Йорк.
— Поне знаете ли точния адрес? — попита Алис, като видя, че Габриел се двоуми в каква посока да поемат.
— Идвал съм тук само един или два пъти — защити се джазменът. — Спомням си, че прозорците на апартамента гледаха към „Стейнуей Стрийт“30.
— Име на улица, точно като за музикант — оживи се Алис.
Разпитаха един старец, който приготвяше телешки шишчета върху дафинови листа и ги печеше на мангал.
Следвайки указанията му, преминаха по дълга артерия, оградена с дървета и опрени една до друга къщи, които напомняха за някои квартали на Лондон. След това тръгнаха по оживена търговска улица. В космополитна атмосфера хармонично съжителстваха гръцки таверни, деликатесни вегетариански ресторантчета, сергии за кебап, японски барчета за суши и корейски бакалии. Истински гастрономически врящ котел, концентриран около няколко карета къщи.
29
Дидие ван Коелер е френски писател, роден през 1960 г. Цитатът е от романа му „Риби на любовта“ (издаден през 1984 г.), получил наградата „Роже Нимие“.