Когато стигнаха до „Стейнуей Стрийт“, границите отново се бяха преместили. Този път от другата страна на Средиземноморието, и по-точно към Северна Африка.
— От няколко години хората наричат квартала Малкия Египет или Малкото Мароко — уточни Габриел.
Действително, с повечко въображение, човек лесно можеше да се чувства телепортиран сред арабския свят, посред някои сук31 в Кайро или в Маракеш. Пленителна миризма на мед и на таджин32 се носеше по цялата улица, а в тази част на квартала баровете за пушене на наргиле бяха много повече от гръцките таверни. Преминаха покрай джамия в златни тонове, покрай месарница за халал33, покрай книжарница за религиозна литература. В разговорите арабският и английският се смесваха почти естествено.
— Мисля, че е тук — каза Габриел, когато се озоваха пред браунстон34 със светла фасада и вертикално повдигаеми прозорци, която бе разположена над дюкянчето на един бръснар.
Достъпът до сградата не беше защитен от електронно устройство. Нямаше асансьор. Те бързо се качиха по стълбите, спряха на третия етаж, за да вземат ключовете от собственичката на къщата госпожа Шаух, предупредена по телефона от Кени.
— Изглежда шикозно, нали? — рече Габриел, след като влезе в жилището.
Ергенският апартамент на Кени представляваше просторен мезонет, укрепен от метални греди. Алис на свой ред проникна вътре, разгледа тухлените стени, високия таван, бетонния под и изпита възторг пред големия прозорец, който предлагаше хипнотизираща гледка към Хъдзън.
Известно време тя се отдаде на съзерцание на реката, после хвърли чантата си върху голяма маса от масивен дъб, заобиколена от пейка от излъскан метал и два различни фотьойла.
— Мъртва съм — изплака и се строполи на един от столовете.
— Знаете ли какво? Ще ви приготвя банята! — предложи Габриел.
— Моля? Не, не си правете труда. Имаме други задачи…
Глух за протеста й, джазменът вече изчезна на другия етаж.
Алис въздъхна и остана дълго неподвижна, заровена във възглавниците. Умората изведнъж я налегна. Трябваха й няколко минути, за да се отърси от стреса и от физическите усилия, изразходвани след невероятното й събуждане в парка. Когато се почувства по-добре, тя стана и започна да търси чайник из долапите в кухнята. Сложи вода да кипне и докато чакаше, се върна в салона, машинално разгледа заглавията на книгите в библиотеката (Хари Крюз35, Хънтър Томпсън36, Треванян37), списанията, оставени върху ниската масичка, абстрактните и минималистични картини, закачени на стената.
Светло и просторно, помещението се къпеше в минерални тонове, разпиляващи хиляди нюанси на сивото и бежовото. Очертаваше се добър компромис между индустриалния стил и шведската дървения. Близостта на реката, аскетичната и стилна декорация, нежната светлина допринасяха да се създаде защитната атмосфера на пашкул.
Тя потърси с очи компютър или телефон.
Не намери нищо.
В някаква купичка откри ключ за кола, закачен на ключодържател, украсен с бягащ посребрен кон.
Мустанг ли? — запита се и грабна ключа.
Като се върна в кухнята, зърна в едно чекмедже японски зелен чай, смесен със зърна изпечен ориз. Приготви си чаша. Напитката беше оригинална — свежият аромат на зеления чай контрастираше с миризмата на лешник и на ориз, — но не можеше да се пие. Тя хвърли съдържанието на чайника в мивката, след това отвори стъклената врата на шкафа за вино, който се намираше до хладилника. Видимо, техният домакин беше любител на добрите бутилки. Освен четири шишета калифорнийско пино ноар, той колекционираше прочути френски вина. Благодарение на баща си, Алис имаше добри познания по енология. Тя забеляза „Шато-Марго 2000“ „Шевал блан 2006“, „Монроз 2005“… Щеше да отвори каберне-совиньона от Сен Естеф, когато зърна бутилка бургундско „Ла Таш“ от района Романе-Конти. Безценна бутилка, от каквато не беше вкусвала никога. Отхвърли всички рационални причини, за да не опита амброзията, отвори шишето и си сипа голяма чаша, която разгледа внимателно на светлината, преди да я доближи до устата си. Хубав тъмночервен цвят, силна миризма с оттенък на рози, от алени и шоколадови гроздови зърна.
36
Хънтър Томпсън (1937–2005) е американски журналист и писател, който се нарежда сред легендите на американската журналистика; в литературата става известен с автобиографичния си роман „Страх и омраза в Лас Вегас“.
37
Треванян е псевдоним на д-р Родни Уилям Уитакър (1931–2005), американски писател, известен с трилърите си и с документалните книги.