Изведнъж потокът от спомени я повлича назад във времето, понесен от река, чийто извор е в центъра на болката.
Спомням си.
Или по-скоро — представям си.
21 ноември 2011 г.
Дъждовен късен следобед в медицинския кабинет на съпруга ми. Поредният преглед е прекъснат от телефонно обаждане:
„Доктор Пол Малори? Търся ви от гръдната хирургия на болницата «Отел Дийо». Докараха съпругата ви при нас. Състоянието й е тежко и…“
Изпаднал в паника, Пол грабва палтото си, обяснява накратко на секретарката си и бързо напуска кабинета. Отправя се към старата си кола алфа ромео джулиета, спряна както всеки ден наполовина на тротоара пред сградата на Агенцията за недвижими имоти. Съобщението за глоба, което той всекидневно получава за неправилно паркиране, е подгизнало от дъжда. Запалва автомобила, обикаля площада и тръгва по улица „Бак“.
Вече пада мрак. Този мръсен есенен ден ви кара да намразите Париж, обхванат от метастази ад, замърсен, свръхнаселен, потънал в кал и тъга. Булевард „Сен Жермен“, колите се движат бавно. Пол избърсва с ръкав изпаренията, които се натрупват по предното стъкло на алфа ромеото.
Алис, бебето… Кажете ми, че това не е вярно.
Откакто е научил, че ще става баща, не може да си намери място от гордост. Непрекъснато мисли за бъдещето: бибероните, разходките в Люксембургската градина, пясъчните замъци по плажа, първия учебен ден, футболните мачове неделя сутрин… поредица от мигове, които преминават през съзнанието му.
Той се опитва да отхвърли гибелните мисли и да запази спокойствие, но чувството е много силно и тялото му се разтърсва от ридания. Гневът се смесва с болката. Плаче като дете. Спрян от червен светофар, гневно удря с юмрук волана. В главата му все още звучат думите на лекаря, който описва ужасяващата действителност: „Няма да скрия от вас, че нещата са сериозни, докторе: нападение с остро оръжие, удари с нож в корема…“
Светва зеленото. Той потегля веднага и извива рязко волана, за да изпревари колоната от автобуси. Пита се как това е могло да се случи. Защо съпругата му, с която обядваха в кафене на улица „Гюисард“, е намерена намушкана с нож в гнусен апартамент в западната част на Париж, след като тя трябваше да прекара следобеда с акушерка, за да се подготви за раждането?
Образите отново преминават през главата му: Алис потънала в локва кръв, екипът на Бърза помощ, който идва спешно, дежурният в колата лекар, който прави първите констатации: „Нестабилен пациент, увеличено систолично налягане, пулс 100 удара в минута, помътнели еклери на очите. Ще извършим интубация39 и ще включим венозен катетър.“
Пол е пуснал фаровете, изпреварва две таксита и се готви да завие наляво. Само че булевард „Сен Мишел“ е блокиран от ченгета заради някаква манифестация. Той стиска челюсти с все сила.
По дяволите, не може да е вярно!
Смъква прозореца на колата, за да говори с полицаите, опитва се да си прокара път, но се сблъсква с неотзивчивостта им и потегля нервно, като не забравя да ги напсува.
Гневният клаксон на някакъв автобус го посреща на булевард „Сен Жермен“ по който той завива, без да даде мигач.
Трябва да се успокои. Да мобилизира цялата си енергия, за да спаси жена си. Да намери лекар, способен да твори чудеса. Мислено се пита дали познава някой колега в „Отел Дийо“.
Може би Пралаворио? Не, той работи в „Биша“. Журден? Ще го намери в института „Кошен“, а той притежава огромен списък с големи светила. Трябва непременно да му се обади.
Търси телефона си в палтото, оставено на задната седалка, но апаратът остава неоткриваем.
Старата алфа ромео попада в тесния коридор на улица „Бернардинки“ и поема край Архиепископския дворец, по „моста на влюбените“ покрит по обичая с хиляди катинари, които светят в тъмното.