Но защо?
Облече се стремително и събра нещата си в чантата. Сега усети страхът да я обладава. С тръпнещо сърце, слезе по стълбите, с пистолет в ръка.
— Кийн? — извика и мина през стаята.
Придвижи се внимателно до кухнята, стискайки дръжката на оръжието. Нищо, апартаментът беше празен.
На масата, до бутилката вино, откри бележка, надраскана на гърба на пощенски плик:
Алис,
Намерих колата, но резервоарът беше почти празен.
Отивам да го напълня.
Ще ви чакам в бара с наргилетата от другата страна
на улицата.
ПП. Надявам се, че обичате ориенталски лакомства.
13
Барът с наргилетата
Всъщност има два живота […], този, който хората смятат, че водите, и другият. Именно другият поставя проблеми, които горещо желаем да видим.
Алис се спусна бегом на улицата. Прибра пистолета в кобура и прехвърли чантата през рамо. Свежият вятър разнасяше миризми на подправки, кайсия и на захар. Тя забеляза шелбито, паркирано пред бара: каросерия е кремав цвят, излъскани хромирани части, спортни сини ивици, агресивни линии. Заспал тигър, готов да изръмжи.
Младата жена пресече улицата и отвори вратата на „Нефертити“.
Заведението представляваше пикантно поднесена смесица от арабски и ориенталски мотиви, подсилени от електрическа декорация: из помещението бяха разхвърляни ниски маси, големи фотьойли, възглавници със златни шевици, но имаше и претъпкана с книги библиотека, раздрънкано пиано, стар тезгях от цинк и от патиниран дъб, игра със стрелички, пренесена от някой английски бар…
Атмосферата беше приятна. Ранен есенен следобед, спокоен и слънчев. Студенти антиконформисти, замръзнали пред екраните на лаптопите си, съжителстваха мирно със стари египтяни и мароканци от квартала, които пребиваваха в свой свят, пушейки наргилетата. Подсладените миризми, които се носеха от дима, се смесваха с аромата на ментовия чай и допринасяха за хармоничната и подкупваща тръпка на обонянието.
Седнал на маса, Габриел беше подхванал партия шах с дългокос грък, облечен с невероятно нелепо жълто поло от ликра и морава грейка без ръкави.
— Кийн, трябва да поговорим.
Младият играч на шах вдигна глава и се оплака пискливо:
— Госпожо, нали виждате, че ние тук се сражаваме…
— Ей, хлапак, изчезвай! — разпореди се тя и изхвърли шахматните фигури от дъската.
Преди момчето да успее да реагира, Алис го хвана за грейката и го повдигна от стола. Гърчето се изплаши. Побърза да събере фигурите от пода и се отдалечи безмълвно.
— Май че банята не ви е успокоила — отбеляза Габриел. — Може би някой ориенталски сладкиш ще свърши по-добра работа. Чувал съм, че бухтите им с мед и сухи плодове са превъзходни. Освен ако не предпочитате ориз с мляко? Или чаша чай?
Тя спокойно се настани срещу него, твърдо решена да разбере козовете му.
— Знаете ли какво ще ми достави наистина удоволствие, Кийн?
Той сви рамене и се усмихна.
— Кажете. Ако ми е по възможностите…
— Като говорим за възможности, виждате ли пианото до бара?
Той се обърна и сянка на безпокойство се плъзна по лицето му.
— Ще бъда много щастлива, ако ми изсвирите нещо — поде Алис. — В края на краищата, не всеки ден ми се случва да пия чай с джазов пианист!
— Не мисля, че идеята е добра. Ще досадим на клиентите и…
— Хайде, не говорете глупости, напротив, ще бъдат много доволни. Всеки обича да слуша музика, докато си пуши наргилето.
Габриел отново се възпротиви.
— Пианото вероятно не е акордирано.
— Това са подробности. Хайде, Кийн, изсвирете ми нещо познато: „Мъртвите листа“43, „Блу Монк“44, „Април в Париж“45… Или още по-добре, музиката от филма „Алиса в страната на чудесата“. „Специално посвещение“ — не можете да ми го откажете.
Притеснен, той се сгъна на стола си.
— Чуйте ме, мисля че…
— Аз пък мисля, че вие сте джазов пианист, колкото аз съм медицинска сестра!
Габриел си потърка клепачите и въздъхна примирено. Изглеждаше облекчен, когато престана да отрича очевидното.
42
Джеймс Салтер (1925) е американски писател, режисьор, сценарист, бивш пилот, който се отказва от военната кариера през 1957 г., след като написва първия си роман „Ловецът“; цитатът е от мемоарите му „Съвършено щастие“.