— Права сте, излъгах ви — призна той, — но само за това.
— И защо да ви вярвам, Кийн? Може би „Кийн“ не е истинското ви име?
— Всичко останало е вярно, Алис! Наричам се Габриел Кийн, бях в Дъблин вчера вечерта и се събудих тази сутрин, прикован към вас, без да знам, кой ме е довел тук.
— Но защо ми разказахте подобни врели-некипели?
Той отново въздъхна, осъзнавайки, че следващите минути няма да бъдат леки за него.
— Защото съм същия като вас, Алис.
Тя свъси вежди.
— Като мен ли?
— И аз съм ченге.
Настана продължително мълчание.
— Какъв сте? — запита Алис след няколко секунди.
— Специален агент на ФБР от регионалното управление в Бостън.
— Подигравате ли се с мен? — избухна тя.
— Съвсем не. Наистина вчера вечерта бях в Дъблин, в бар „Темпъл“, който се намираше срещу моя хотел. Отбих се да изпия няколко чаши, за да се отпусна след работния ден.
— И какво правехте в Ирландия?
— Отидох дотам, за да се срещна с един от колегите ми от Националната полицейска служба.
— По каква причина?
— Заради международно сътрудничество по повод едно разследване.
— Какво разследване?
Габриел отпи глътка чай, като че ли за да забави потока въпроси и да си спечели време.
— За поредица от престъпления — рече най-после.
— За сериен убиец ли говорим? — настоя Алис, гонейки го до дупка.
— Може би — склони той и обърна глава настрани.
Телефонът на младата жена звънна в джоба на дрехата й.
Тя погледна екрана, на който се изписа номерът на Сеймур. Поколеба се. Заслушана в разкритията на Кийн, не искаше да поема риска да прекъсва твърденията му.
— Трябва да отговорите — констатира Габриел.
— Какво ви влиза в работата?
— Обажда се приятелят ви, полицай, нали? Не сте ли любопитна да разберете чий са отпечатъците върху спринцовката?
Тя се подчини.
— Ало.
— Аз съм, Алис — отговори Сеймур с измъчена нотка в гласа.
— Провери ли отпечатъка в картотеката?
— Къде го намери, Алис?
— На една спринцовка. По-късно ще ти обясня. Успя ли, да или не?
— Да, има резултат, но попаднахме на най-лошото.
— Защо?
— Имаме неопровержими доказателства, че отпечатъкът принадлежи на…
— На кого, дявол да го вземе?
— На Ерик Вон… — отговори той колебливо.
— Ерик Вон ли?
Информацията изненада жестоко Алис, подейства й като силно кроше.
— Да, човекът, който се опита да те убие и…
— Знам кой е Ерик Вон, мамка му!
Тя затвори очи, зави й се свят, но някаква вътрешна сила й попречи да се предаде.
— Не е възможно, Сеймур — рече със спокоен глас.
От другата страна на линията се чу въздишка.
— Знам, че ти е трудно да повярваш, но десет пъти проверихме резултата. Има повече от трийсет съвпадения. Сега вече ще бъда принуден да предупредя Тайландие.
— Моля те, остави ми още няколко часа.
— Невъзможно, Алис. Всичко, което се отнася до Вон е като ходене по тънък лед. Ти вече веднъж ни вкара в безумието с тази история.
— Не е много деликатно да ми го напомняш.
Тя погледна стария рекламен часовник „Пепси-кола“ зад бара.
13:15 ч. нюйоркско време.
— В Париж е 19:15, нали? Изчакай ме до полунощ.
Мълчание.
— Моля те!
— Не е разумно…
— И се опитай да научиш още нещо за отпечатъка. Убедена съм, че не е на Вон.
Отново въздишка.
— А аз съм сигурен, че Вон е в Ню Йорк. Че те търси и е решил да те убие.
14
Двама души
Чудовищата наистина съществуват, призраците — също… Те живеят в нас и понякога печелят.
Фини многоцветни частици прах танцуваха на светлината.
Открехнатите дървени капаци на прозорците филтрираха слънчевите лъчи. Барът с наргилетата бръмчеше оживено. Силни аромати на портокали, на фурми и на лешници се носеха из големия салон, в който рехава клиентела лениво пушеше или похапваше сладкиши с мед.
46
Цитатът е от предговора към романа „Сияние“ на Стивън Кинг, вж. „Сияние“, ИК „Плеяда“, 2010, пр. от английски Надя Баева.