Отново я облада стремежа да контролира всичко.
Да провери всички детайли.
Но как да го стори? Да се обади пак на Сеймур? Безполезно е. Той я предупреди: отидох до „Франклин Рузвелт“ и прегледах записите, но нищо съществено не се вижда. Сеймур беше видял филма, но нямаше как да го изземе без съдебна поръчка. Беше ходил на паркинга и горещо се беше молил на охранителя да се запознае със записа на място.
Мислено, Алис възпроизведе мрежата си от връзки. Грабна телефона и набра номера на комисар Марешал, който ръководеше регионалната поддирекция на транспортната полиция.
— Здравей, Франк, обажда се Шефер.
— Алис? Къде си? Изписа се някакъв дълъг номер.
— В Ню Йорк.
— Криминалната полиция ли ти плати пътуването?
— Дълга история, ще ти обясня…
— Разбрах всичко. Разследваш сам-сама. Никога няма да се промениш!
— Вярно е, няма, и затова те търся.
— Алис, 10 часът вечерта е! Аз съм си вкъщи? Какво искаш от мен?
— Записаното от една охранителна камера. Паркинг „Винчи“ на авеню „Франк Рузвелт“. Искам да науча всичко, което можеш да откриеш за едно седефено сиво ауди.
— Веднага ще те прекъсна, това е частен паркинг!
Той помълча и продължи:
— И какво да сторя?
— Онова, което най-добре умееш. Познаваш типовете в паркинга „Винчи“: ще се пазариш, ще заплашваш, ще ги ласкаеш. Имаш ли лист, за да запишеш номера на колата?
— Не знам…
— Помниш ли, когато гепих хлапето ти, докато работих в Бригадата за борба с наркотиците? Ти беше много доволен, че го измъкнах от пандиза. Да ти напомня ли колко дрога имаше в него?
— По дяволите, оттогава минаха десет години, Шефер! Да не искаш да съм ти задължен до гроб?
— Мисля, че е редно. Благодарността е доживотна: така е като човек има деца, нали? Добре, ще си запишеш ли номера?
Марешал въздъхна примирено.
— Щом получиш филма, изпрати ми го на личния имейл, окей? И не се бави: трябва да го имам още тази вечер.
Доволна от постигнатото, Алис затвори телефона и отговори на въпросителния поглед на Габриел, като му разказа разговора си. Агентът на ФБР поиска да запали нова цигара, но пакетът вече беше празен.
— Все така ли няма вести от баща ви?
Алис поклати глава. Габриел настоя:
— Той държи ключа от загадката. Ако ви е казал истината и наистина е убил Вон, грешим за самоличността на престъпника.
— Нямаше да се сетя…
Габриел смачка пакета цигари в пепелника.
— Не мога да си обясня какъв интерес може да е имал да ви лъже?
Алис сви рамене.
— Може би е искал да ми помогне да обърна страницата след нещастието.
Той се усъмни.
— И да измисли цялата история ли?
— Очевидно не сте наясно с характера на баща ми.
— Естествено, че не.
Тя се загледа през прозореца в предпазните стени на магистралата, които се плъзгаха покрай тях с умопомрачителна скорост, създавайки коридор от стомана и бетон.
— И той си има недостатъците — обясни тя. — Тъй като ме познава добре, е очаквал, че ще бъда готова на всичко, за да отмъстя и да убия Вон със собствените си ръце. Не е невъзможно да се е опитал да ме предпази от подобна глупост.
— Все пак не бихте ли пробвали пак да се свържете с него?
— Няма смисъл; ако беше получил съобщението ми, щеше да се обади.
— Хайде, последно позвъняване и ви оставям на спокойствие — рече той усмихнато.
Ядосана, Алис включи телефона на високоговорител и отново набра номера.
„Ален Шефер. В момента не съм на разположение. Оставете съобщение след сигнала.“
— Странно е, че не отговаря, нали?
— Баща ми не е човек, който поглежда екрана на джиесема си всеки пет минути. И освен това, откакто го отстраниха от работа, се е запалил по спелеологията. По това време, заедно с приятелите си от Клуба на бившите полицаи, вероятно са се завряли в някоя пещера в Изер или в Пиренеите.
— Нямаме късмет — промърмори Габриел.
Алис току-що беше затворила телефона, когато той звънна отново. Тя бързо се обади и попита на френски:
— Татко?
— Well, I’m afraid not I’m Thomas Krieg. Gabriel gave me wyur Number. May I…54
Тя включи високоговорителя и предаде телефона на Кийн. Изненадан, Габриел взе слушалката.