— Ще може ли да се оправи със стар мустанг?
— Най-лесното ще е да разберем това от самия него — намеси се Алис. — Позвънете му!
Полицаят се съгласи и Барби грабна телефона си.
Докато Алис му смигаше съучастнически, нова изгаряща вълна премина по хранопровода й. Беше невероятно силна. Сякаш стомана раздираше лигавицата на стомаха й.
Когато почувства металически вкус в устата си, тя стана от табуретката и полетя към тоалетната.
Давам кралството си за две хапчета „Нексиум“!
Повдигаше й се; Алис се наведе над тоалетната чиния. Хранопроводът й гореше, тя си разтриваше стомаха, за да се опита да успокои паренето. Защо болката беше толкова остра? От стрес ли? От възбуда от разследването? От умора?
Продължи масажа цяла минута, след това стана и си изми ръцете на мивката. Не пожела да види отражението си в огледалото: не искаше да срещне подутите очи и изострените от изтощение черти. Плисна студена вода на лицето си и за миг затвори клепачи. Защо се беше събудила тази сутрин с блуза, изцапана с кръвта на Калеб Дюн? И кой беше всъщност този мъж? Последовател на Вон, който използваше същия начин на действие, за да удуши медицинската сестра?
Или беше самият Вон?
Не, за момента тя отказваше да повярва в тази евентуалност. Баща й имаше всичките кусури на света, но тя не можеше да приеме, че е измислил подобна лъжа. Прекалено гаден номер. Крайно опасен. Рисков. Във Франция от две години най-добрите ченгета гонеха Вон неотстъпно, но и безрезултатно.
Именно това е доказателството, че серийният убиец е мъртъв — опита се тя да убеди самата себе си.
Както Сеймур скоро щеше да потвърди, трупът му гниеше на дъното на кладенец в зловеща и изоставена сграда — една дупка в източната част на Франция…
Водата се стичаше по гърдите й.
Тя грабна две хартиени салфетки и избърса врата и бюста си. Изпита срам и наведе очи.
И тогава го забеляза.
Странно тяло, имплантирано под кожата й, четири или пет сантиметра под ключицата. Алис подръпна здраво кожата, за да извади предмета.
Беше имплант с формата на голяма симкарта: правоъгълник с размер един или два квадратни сантиметра, чиито заоблени краища ясно се виждаха, когато тя опъваше епидермиса си.
Сърцето й се сви и затупка с все сила.
Кой по дяволите ми е сложил това под кожата? — разтревожи се тя.
Инстинктивно започна да търси следи от скорошна операция. Пред огледалото свали фланелката си, проучи и опипа всяка част от тялото си: раменете, гръдния кош, мишниците.
Никаква следа от хирургическа намеса. Никакъв белег. От челото й потече пот. Сред въпросите, които бомбардираха съзнанието й, два се открояваха особено.
Откога носеше това нещо?
И най-вече: Какъв беше ефектът от него?
17
Хитрините на дявола
Съдбата ни преследва като смахнат с бръснач в ръка.
Шелбито напусна магистралата, зави на едно кръстовище и пое в посока на първия изход към града.
На границата на Масачусетс и Ню Хемпшър, Грийнфилд беше градче, неподвластно на времето. В продължение на два километра по „Мейн Стрийт“ бяха разположени кметството, пощата, съдът и голяма бяла църква със стърчаща камбанария. Тук се намираха също обществената библиотека, старото кино, над което грееха стотици крушки за украшение; кафенета, ресторанти и малки традиционни търговски обекти. Върху всяка сграда се вееше американското знаме. Звездният флаг гордо се полюшваше от вятъра посред следобедното слънце.
— Спрете тук — помоли Алис и оправи кобура си.
— Тук ли? Но Барби ни каза, че сервизът на братовчед й е на изхода на града.
— Трябва да свърша нещо, Кийн.
Той въздъхна.
— Мислех, че сме сложили край на малките тайнички…
— Няма да се чудя какво да правя, докато ремонтират колата! Ще вляза в кафене с интернет. Трябва да проверя нещо.
— Какво? — заинтересува се той.
— Ще прегледам стари статии от вестниците за Вон. Ще ви обясня…
Колата спря на червен светофар. Габриел извади пакета цигари.
— Няма кафене с интернет в това градче.
— Ще намеря, Кийн.
57
Андрей Арсениевич Тарковски (1932–1986) е един от най-значимите световни филмови режисьори и сценаристи.