Най-трудно беше да се нарисува правдоподобен портрет на Вон от различните фотографии. Алис се сети за актьорите хамелеони, които тя понякога бъркаше от една роля в друга, от филм във филм, тъй като бяха способни да се преобразяват: Хю Джакман, Крисчън Бейл, Кевин Спейси, Джон Кюсак…
Тя извади от джоба си факса със снимката на Калеб Дюн и я сравни с образите от вестниците. Дали Вон и Дюн бяха едно и също лице? Подобна възможност не изглеждаше очевидна, но не биваше да се изключва.
Алис знаеше, че в наши дни благодарение на пластичната хирургия възможностите да бъде променяно едно лице бяха безбройни. Някои от колегите й наскоро се бяха сблъсквали с престъпници, прибягвали до тези техники за физическа метаморфоза: ринопластика58, радиочестотен лифтинг за опъване овала на лицето, отопластика за коригиране на ушните деформации, инжектиране на хиалуронова киселина за повдигане на скулите, зъбна хирургия, за да получи човек нова усмивка…
Докато връщаше таблета на собственика му, чу че телефонът й се обади в джоба.
Сеймур.
Мъжът, който можеше да сложи край на кошмара.
— Стигнали на мястото? — попита тя без предисловие.
— Не още, едва отминах Саргемин, излизането от Париж беше ад, а на Кастели му беше необходимо време, за да намери старата захарна фабрика.
— Къде е?
— Мястото е известно като прохода без изход Кастелсхайм. Вкарах адреса в джипиеса, но не излезе нищо: системата за геолокализация не го е срещала. Не се притеснявай, ще го намеря. Проблемът е в този гаден дъжд. Излива се така, че не се вижда нищо на три метра.
Алис чу силния шум от чистачките и гласа по радиото в колата: „Мачовете от Първа лига, по РТЛ!“
— Търся те за друго — подхвана Сеймур. — Наложи се да осведомя Савиньон и Кастели. Не бива да ги карам да работят извънредно, без да им кажа истината. Ще прекарат цяла нощ в службата, за да прехвърлят всички варианти, които може да ни бъдат полезни.
— Благодари им от мое име.
— Савиньон ми се обади по повод серийния номер на пистолета „Глок 22“, който ми даде тази сутрин.
Тя преглътна. Тази история напълно се беше заличила от съзнанието й.
— Да, този, който намерих в якето си. И какво?
— Веднага проверих списъка на откраднатите оръжия, но той не фигурираше там. Затова пък, когато заговорих за Вон на Савиньон, той незабавно вдяна. Преди две години, след нападението над теб, когато обискирали апартамента на убиеца, намерили огнестрелно оръжие.
— И?
— Савиньон провери документите от процедурата: става дума за глок 22 и серийният номер е същият.
— Чакай, не е възможно. Този пистолет е запечатан и…
— Савиньон прекара цял час в залата за запечатани вещи. Пистолетът е неоткриваем.
По дяволите…
Кошмарът продължаваше.
— Трябва да ми кажеш истината, Алис: ти ли взе пистолета?
— Сеймур! Как можеш да си го помислиш?
— Защото наистина се забъркахме в страшна каша.
— Не за първи път имаме проблеми с пазенето на иззетите вещи! Спомняш ли си, онзи пазач преди една година, който разпродаваше оръжията и наркотиците? Може би той има пръст и в това…
— Не ми се вярва.
— И дори да бях откраднала пистолета, как бих го пренесла на американска земя, как бих преминала охранителните и емиграционните постове?
Тя чу, че колегата й въздъхна.
— Много ми се иска да ти вярвам, Алис, но трябва да извадим нещата на светло.
Полицайката усети, че не й казва всичко.
— Има ли нещо друго?
— Да, и няма да ти хареса. Отнася се за колата ти.
— Намери ли я?
— Да, на паркинга за неправилно спрени автомобили в Шарлети. Савиньон е установил: агентите от Префектурата са я пренесли там тази нощ от остров „Сите“ в Париж.
— Къде е била точно?
Сеймур пое дълбоко въздух.
— Открили са колата ти в 4 часа сутринта, насред „Моста на влюбените“. Точно, където катастрофира Пол.
Шокирана, младата жена изпусна телефона.
В този момент вратата на чакалнята се отвори и един гигант с бяла престилка подаде глава през прага.