— Нищо…
Тя се ядоса:
— Насочи факлата, дявол да го вземе!
— Точно това правя, Алис. Няма нищо, казвам ти!
— Запали луминисцентна лампа!
Тя чу мърморене в другия край на линията.
— Как действат тези джаджи…
Ядосана, Алис повиши глас:
— Вземи осветителното тяло, сгъни го на две, разтърси го, за да се включи, и го хвърли в дъното на дупката.
Изминаха още няколко секунди, след което Сеймур заяви:
— Кладенецът е празен и напълно пресъхнал.
По дяволите, не може да е вярно.
— Какво очакваше да намеря? — продължи Сеймур.
Алис се хвана за главата.
— Трупът на Вон.
— Ти си полудяла!
— Погледни в другите два кладенеца!
— Решетките им са заварени. Никой не ги е отварял от Памтивека.
— Разбий решетката с клещите!
— Не, Алис, нищо няма да разбивам. До гуша ми дойде от безумията ти. Връщам се в Париж.
Безсилна, посред гората, на повече от шест хиляди километра от старата захарна фабрика, Алис стисна гневно юмруци. Сеймур грешеше. Имаше труп в кладенеца. Тя беше сигурна.
Готвеше се да затвори телефона, когато от другия край на линията се чу хриптене и дъжд от ругатни едва не спука тъпанчетата й.
— Сеймур? — изплаши се тя.
Мълчание. Размени тревожен поглед с Габриел, който макар да не разбираше всичко, което си говореха двамата французи, усещаше, че напрежението расте.
— Сеймур, какво стана? — извика тя.
Последва дълга пауза, по време на която чуха металическо проскърцване. След това Сеймур най-после проговори:
— Гадост! Имаш право… намерих труп.
Алис затвори очи и си отдъхна.
— Но не е в кладенеца — продължи полицаят.
Не е в кладенеца ли?
— Има труп в кабината на стар багер.
Смъртно бледа, Алис промълви почти без дъх:
— Вон ли е?
— Не, млада жена! Завързана е здраво. Чакай… задушена е с чорапи, майка му стара! С чорапи!
Алис се опита да запази хладнокръвието си.
— Разложен ли е трупът?
— В мрака и сред този потоп, който се изсипва, ми е трудно да видя… Според мен е била убита най-много преди няколко дни.
Объркване се изписа на лицето на Габриел.
— Можете ли да ми обясните какво става?
Алис стегнато му описа положението на английски. От устните на федералния агент се изплъзна един въпрос:
— Ask him what color the tights are. According to the eyewitnesses, on the day of her murder Elizabeth Hardy was wearing PINK tights.62
— Какъв е цветът на чорапите й, Сеймур? — рече Алис.
— Невъзможно е да ти отговоря, много е тъмно… Трябва да те оставя, Алис, отивам да говоря с местната полиция.
— Почакай, Сеймур. Цветът на чорапите, моля те! — нададе вопъл тя.
— Червени, или по-скоро… розови — каза той, преди да затвори.
Алис и Габриел се спогледаха вкаменени.
Кошмарът продължаваше.
20
В къщата
Хората дирят светлината в свежа градина, където цветовете искрят.
Синя луна грееше в небето въпреки облаците.
Настъпи полярен студ.
В купето на шелбито отоплението не беше особено силно. Алис разтърка ръцете си, за да ги стопли и ги мушна в ръкавите на пуловера си. Беше запалила плафониерата и държеше пътната карта разгъната на коленете си. Наведен напред и стиснал мрачно волана, Габриел караше. След обаждането на Сеймур пътуваха повече от три часа, като се придвижваха все по-високо на север. След толкова дълъг пробег липсата на комфорт в шелбито беше болезнена: ниски седалки, праисторически амортисьори, дефектно отопление.
Изцяло концентриран над изненадите на пътя, Габриел взе много остър завой и забави ход, за да успее колата да продължи по стръмния път между дефилетата на Белите планини. От километри не бяха срещали друго превозно средство. Мястото беше пустинно.
Около тях природата се налагаше с цялото си величие. Гората беше мрачна, заплашителна, без нюанси. Палитрата на есенните цветове отстъпи пред еднообразна багра — сенчеста и невероятно тъмна.
Край лъкатушещия път понякога се откриваше потъналата в мъгла долина, както и терасовидна каскада, чиито водни маси образуваха сребристи площадки в скалата.
62
Попитай го какъв е цветът на бельото й. Според свидетелските показания в деня на убийството си, Елизабет Харди е носила розови чорапи.