А с дневалния и с нощния пазач изобщо не говореше.
На всеки шест месеца заплатата на работещия на Север по договор се увеличава с десет процента. След като получи втората надбавка, Серафим измоли да го пуснат до съседното селище, което беше само на сто километра — да си купи това-онова, да изгледа някой филм, да хапне в истинска закусвалня, „да погледа жени“, да се обръсне в бръснарница.
Серафим се качи в каросерията на един камион, вдигна яката си, загърна се хубаво и колата полетя.
След около час и половина камионът спря до някаква къщурка. Серафим слезе и примижа от силната пролетна светлина.
Отпреде му стояха двама с пушки.
— Документите!
Серафим бръкна в джоба на сакото и изстина — беше забравил паспорта си у дома. И сякаш напук нямаше нищо, с което да удостовери личността си. Нищо освен анализите на въздуха в шахтата. Наредиха му да влезе в къщата.
Колата замина.
Небръснатият, късо подстриган Серафим не внуши доверие на началника.
— Откъде си избягал?
— Отникъде…
Внезапен плесник го събори на земята.
— Отговаряй както трябва!
— Ще се оплача! — развика се Серафим.
— Ще се оплакваш, а? Ей, Семьон!
Семьон се прицели и с движение на гимнастик отмерено и точно ритна Серафим в диагфрагмата.
Серафим изохка и загуби съзнание.
Смътно си спомняше, че го влачиха нанякъде направо по пътя, загуби си шапката.
Чу се изщракване на ключалка, изскърца врата и войниците хвърлиха Серафим в някаква смърдяща, ала топла барака.
След няколко часа той дойде на себе си и разбра, че се намира в „изолатора“, където събираха всички бегълци и провинилите се арестанти от селището.
— Имаш ли тютюн? — попита някой от мрака.
— Не. Не пуша — виновно отвърна Серафим.
— Ама че глупак. Има ли нещо друго у него?
— Не, нищо. Може ли да остане нещо след тия корморани.
Серафим с мъка съобрази, че става дума за него, а „корморани“ сигурно викат на войниците от конвоя заради тяхната алчност и всеядност.
— Имах пари — каза Серафим.
— Точно така — „имал си“.
Серафим се зарадва и замълча. Беше взел със себе си две хиляди рубли и, слава Богу, те явно бяха на съхранение при конвоя. Скоро всичко щеше да се изясни, ще го освободят и ще му върнат парите. Това малко го поободри.
„Ще трябва да дам на войниците една стотачка, задето са ми ги пазили — помисли си той. — Впрочем за какво да им давам? За това, че ме пребиха ли?“
В малката барака без прозорци, където въздух влизаше единствено през вратата и през покритите с лед пролуки в стените, направо на земята лежаха двадесетина души.
Серафим усети, че е гладен, и попита съседа си кога ще дават вечерята.
— Ти какво, да не би наистина да си волнонаемен? Утре ще ядеш. Нали сме на дажба — триста грама хляб и чаша вода на денонощие. И седем килограма дърва.
Серафим никъде не го викаха и той прекара тук цели пет дни. През първия ден викаше и блъскаше по вратата, но след като дежурният от конвоя успя да го цапардоса с приклада по челото, престана да се оплаква. Вместо загубената шапка му дадоха някакъв парцал, който едва успя да си навлече върху главата.
На шестия ден го извикаха в канцеларията, където зад писалището седеше същият началник, който го беше „приел“, а до стената стоеше завеждащият лабораторията, ужасно недоволен и от отсъствието на лаборанта, и от това, че си беше загубил времето да пътува, за да удостовери личността му.
Пресняков тихо ахна, когато видя Серафим — със синината под дясното око и с мръсната, парцалива платнена шапка на главата. Беше облечен с тясна, изпокъсана ватенка без копчета, брадясал, мръсен — стана така, че кожухът му остана в карцера, — с червени, възпалени очи, — Серафим му направи ужасно впечатление.
— Е — рече Пресняков, — той е. Можем ли да тръгваме? — И завеждащият лабораторията помъкна лаборанта си към изхода.
— А ппарите? — измуча Серафим, като се опъваше и се мъчеше да се откопчи от Пресняков.
— Какви пари? — в гласа на началника прозвучаха метални нотки.
— Двете хиляди рубли. Толкова имах у себе си.
— Ето, виждате ли — изсмя се началникът и смушка Пресняков. — Нали ви казах? Пиян, без шапка…
Серафим прекрачи прага и до вкъщи не обели нито дума.
След този случай той започна да мисли за самоубийство. Дори попита инженера-затворник как така той, арестантът, още не се е самоубил.
Инженерът бе поразен — та нали за една година Серафим не бе разменил с него дори две думи. Помълча, като се опитваше да го разбере.
— Ама как? Как живеете? — шепнеше възбудено Серафим.
— Да, арестантският живот е низ от унижения от мига, когато човек отваря очи, и до началото на благодатния сън. Да, всичко това е така, но човек свиква. И тук има по-добри и по-лоши дни, дните на безнадеждност се редуват с дни на надеждата. Човек живее не защото вярва в нещо или се надява на нещо. Пази го инстинктът за живот — така, както пази всяко животно. А и всяко дърво, всеки камък биха могли да повторят същото. Страшното е, когато трябва да се борите за живота в самия себе си, когато нервите са опънати, възпалени, пазете се да не оголите тогава сърцето си, ума си откъм някоя неочаквана страна. Съсредоточили остатъците от силата си срещу нещо, пазете се от удар в гърба. Силите ви може да не стигнат за тази нова, непозната борба. Всяко самоубийство винаги е резултат от двойно въздействие, поне по две причини. Разбрахте ли ме?