— Исках да вярвам, че експериментът е напълно законен. Не исках той по никакъв начин да бъде свързан с убийството на Тес или смъртта на Хавиер. Но посещението ми в „Хром-Мед“ ме беше разтревожило.
— Заради професор Росен ли? — пита господин Райт.
— Отчасти, да. Мислех, че не обича славата, защото се чувстваше неудобно пред телевизионните камери. Но той не спря да се хвали за лекторската обиколка, която го бяха поканили да направи, не пропусна да подчертае, че става дума за „най-престижните“ университети в света. Разбрах, че го бях преценявала напълно погрешно.
— Подозирахте ли го?
— Бях нащрек. По-рано бях сметнала, че е дошъл на погребението на Тес и ми е предложил да даде отговор на въпросите ми единствено от състрадание, но вече не бях сигурна в мотивите му. Освен това мислех, че през по-голямата част от живота му го бяха възприемали като лудия професор, със сигурност поне в училище и вероятно — в университета. Но сега се беше превърнал в знаменитост на момента, — а чрез своята хромозома и в знаменитост на бъдещето. Помислих си, че ако в експеримента му има нещо нередно, той за нищо на света не би искал да разруши новопридобития си звезден статус.
Но онова, което най-много ме притесняваше, бе властта, с която разполагаше всеки генен инженер, не само професор Росен. Докато се отдалечавах от сградата на „Хром-Мед“, си мислех за трите мойри, богините на съдбата — едната преде нишката на човешкия живот, другата я измерва, третата я прерязва. Мислех си за нишките на нашата ДНК, извиващи се в своята двойна спирала, две нишки във всяка клетка от нашето тяло, в които е закодирана нашата съдба. И осъзнавах, че науката никога преди не е била по-интимно свързана с онова, което ни прави човеци — онова, което ни прави смъртни.
16
Изминах пеша повечето път до кафето срещу колежа по изкуствата, потънала в мисли след посещението си в „Хром-Мед“. На погребението бяха дошли много от приятелите ти, но не бях сигурна колко от тях ще се появят на срещата с мен.
Когато влязох в кафенето, то беше претъпкано от студенти, всички чакаха мен. Напълно се обърках, езикът ми се върза на възел. Никога не съм обичала да организирам каквито и да било прояви, дори следобедни партита, камо ли групови срещи с непознати. Чувствах се толкова сериозна и въздържана в сравнение с тях и техния артистичен стил на обличане, екстравагантни прически и пиърсинг. Един от тях, със сплетена на расти коса и бадемови очи, ми се представи като Бенджамин. Преметна ръка през рамото ми и ме поведе към една маса.
Тъй като мислеха, че искам да науча повече за живота ти, те започнаха да ми разказват истории, с които илюстрираха твоя талант, доброта, чувството ти за хумор. И докато разказваха чудесните си истории за теб, аз наблюдавах лицата им и се чудех дали някой от тях може да е твоят убиец. Беше ли Анет с ярко медната коса и тънките ръце достатъчно силна и жестока, за да убие? Когато в красивите бадемовидни очи на Бенджамин бликнаха сълзи, искрени ли бяха те, или той просто си даваше сметка каква привлекателна гледка представлява така?
— Приятелите на Тес я описваха по различен начин — казвам на господин Райт. — Но имаше една фраза, която използваха всички. Всеки един от присъстващите подчертаваше нейната „joie de vivre“7.
Радост и живот. Какво иронично перфектно описание за теб!
— Много ли приятели имаше? — пита господин Райт и аз съм трогната от въпроса, понеже не беше нужно да бъде задаван.
— Да. Тя високо ценеше приятелството.
Вярно е, нали? Винаги си се сприятелявала лесно, но никога не си се разделяла лесно с приятел. На партито по случай двадесет и първия ти рожден ден присъстваха твои приятели от началното училище. Ти вземаше хора от миналото си и заедно с тях навлизаше в настоящето. Можеш ли да прилагаш екологични норми и по отношение на приятелствата? Те са прекалено ценни, за да ги изхвърлиш, когато престанат да ти бъдат непосредствено необходими.
— Питахте ли ги за дрогата? — интересува се господин Райт, връщайки мислите ми обратно във фокус.
— Да. Подобно на Саймън, всички бяха категорични, че тя никога не се е докосвала до забранени субстанции. Попитах ги и за Емилио Коди, но не научих нищо полезно. Само че е „арогантно лайно“ и прекалено обсебен от собствените си творения, за да е добър преподавател. Всички знаеха за връзката на Тес с него и за бременността й. После ги питах за Саймън и неговата връзка с Тес.