Излизам от следствената служба и отивам да се срещна с Кася. Ще похарча парите, които съм изкарала за два дни работа, за да купя билети за виенското колело, както съм й обещала. Но съм изтощена, крайниците ми са така натежали, сякаш не ми принадлежат. Просто ми се ще да си отида у дома и да се наспя. Когато зървам дългите опашки, се изпълвам с отвращение към „Окото на Лондон“, превърнало града в урбанистичен циклоп.
Виждам как Кася ми маха от началото на една от опашките. Трябва да е чакала с часове. Хората я гледат странно, вероятно се притесняват да не вземе да почне да ражда в някоя от кабинките.
Отивам при нея и след десет минути се качваме „на борда“.
Докато се изкачваме все по-нависоко, Лондон се разстила в краката ни и аз вече не се чувствам болна и уморена, а възвисена. И мисля, че макар да не съм в цветущо състояние, днес поне не ми е причернявало, което трябва да е добър знак. Така че може би мога да си позволя да се надявам, че съм оцеляла след този сблъсък; че всичко може да бъде наред.
Посочвам забележителностите на Кася, моля хората от южната страна на кабинката да се отместят, за да й покажа Биг Бен, електроцентралата в Батърси, сградите на Парламента, моста на Уестминстър. Докато размахвам ръце и показвам Лондон на Кася, се изненадвам не само от гордостта, която изпитвам от моя град, но и от думата „моя“. Бях градила живота си в Ню Йорк, на разстояние един океан от тук, но по някаква необяснима причина усещам, че това е мястото, към което принадлежа.
14
Понеделник
Тази сутрин се събуждам отчайващо рано. Пудинг е като мъркаща космата възглавница върху краката ми (навремето така и не разбрах защо ти бе да прибираш някаква улична котка в дома си). Господин Райт ми беше казал, че днес ще „покрием“ погребението ти. В пет и половина се отказвам от идеята за спане и излизам в градината ти.
Трябва първо да прекарам всичко през съзнанието си, да се уверя, че мога да си спомня онова, което е важно, но мислите ми се свиват, когато се опитвам да погледна назад през някакъв фокус. Вместо това поглеждам към листата и пъпките, които вече разцъфват по цялата дължина на доскоро смятаните за мъртви клонки. Но се страхувам, че има и един фатален случай. Розата ти „Констанс Спрай“ бе унищожена от една лисица, която бе уринирала върху нея, така че на нейно място засадих „Кардинал Ришельо“. Никоя лисица няма да се осмели да се изпикае върху него.
Усещам как някой ме намята с палто и виждам как Кася сънливо се тътри обратно към леглото. Пеньоарът ти вече не може да обгърне корема й. Остават само още три дни до термина й. Тя ме помоли да съм при нея по време на раждането, да съм нейната „дула“5 (това ми звучи прекалено изискано, като се има предвид колко повърхностни са познанията ми относно онова, което се прави в такъв момент). Ти никога не си ми споменавала за никаква дула, когато ме помоли да съм с теб при раждането на Хавиер, просто поиска да съм там. Може би си мислела, че ще ми се стори малко отблъскващо. (И щеше да си права.) Или може би нямах нужда от специално наименование, защото бях аз. Аз съм ти сестра. И леля на Хавиер. Това е достатъчно.
Може да си помислиш, че Кася ми дава втори шанс, след като съм се провалила с теб. Но въпреки че това би било лесно, истината е друга. Кася действа на околните като антидепресант. Тя ме принуди да погледна към бъдещето. Помниш ли когато Тод ми каза, че „животът трябва да продължи“? Но тъй като животът ми не можеше да бъде превъртян назад към времето, когато ти все още беше жива, за да спре там, движението напред ми изглеждаше егоистично. Само че растящото бебе на Кася (момиченце, както наскоро се разбра) е визуално напомняне на факта, че животът продължава — противно на фразата „Мементо мори“ („Помни, че си смъртен“). Не знам съществува ли израз „Мементо витае“ („Помни, че си жив“).
Еймиъс се оказа прав; утринният хор е наистина много силен навън. От цял час птичките пеят, та се късат. Опитвам се да си спомня реда, в който ми ги беше изброил, и мисля, че сега трябва да се обадят чучулигите. Докато слушам как една горска чучулига (или поне предполагам, че е такава) изпълнява ноти като от прелюдия на Бах, аз си спомням твоето погребение — леко удивена и странно успокоена.
Предната нощ прекарах в старата си стая в Литъл Хадстън. От години не бях спала в единично легло и осъзнах, че теснотата му и плътно подпъхнатите под мен завивки и юрганът от гъши пух ми вдъхват чувство за сигурност и спокойствие. Станах в пет и половина, но когато слязох долу, мама вече беше в кухнята. На масата имаше две чаши кафе. Тя ми подаде едната:
— Щях да ти донеса кафето в стаята, но не исках да те будя.
Още преди да отпия, знаех, че ще е студено. Навън беше тъмно, чуваше се трополенето на дъжда. Мама разсеяно дръпна завесите, сякаш можеше да види през прозореца друго, освен отражението си в стъклата.
— Когато някой умре, можеш да си го спомняш на каквато възраст си поискаш, нали? — попита ме тя. Докато мислех какво да й отговоря, тя продължи: — Ти вероятно си мислиш за порасналата Тес, защото беше все така близка с нея. Но когато се събудих, аз си я спомних като тригодишна, с поличката на фея от „Уулуърт“ и с полицейски шлем на главата. Вълшебната й пръчица беше една дървена лъжица. Вчера в автобуса си спомних как я държах на ръце, когато беше едва на два дни. Усетих топлината на телцето й. Спомних си как всичките й пръстчета обгръщаха един мой пръст — толкова мънички бяха, че дори не се докосваха. Спомних си формата на главичката й, как галех вратлето й, докато спеше. Спомних си миризмата й — миришеше на невинност. Друг път я виждам на тринадесет — толкова хубава, че се притеснявам всеки път, когато някой мъж погледне към нея. Всичките тези Тес са моята дъщеря.
В десет часа и петдесет и пет минути тръгнахме към църквата. Вятърът запращаше шибащия студен дъжд в лицата и краката ни и черната пола на мама залепна за мокрите й бедра, а моите ботуши бяха целите опръскани с кал. Но аз бях доволна, че вали и има вятър — „вейте ветрове, плющете по лицата“; да, знам, това не е някой брулен хълм, а Литъл Хадстън в четвъртък сутрин с неговите паркирани покрай пътя, водещ към църквата, два реда коли.
На режещия дъжд отвън стояха около стотина човека: някои скрити под чадъри, други с вдигнати качулки. За момент си помислих, че църквата още не е отворена, после разбрах, че е прекалено пълна и хората не могат да се поберат в нея. Сред тълпата съзрях детектив Финбъро и полицай Върнън, но повечето лица виждах размазани през дъжда и емоциите.
Докато гледах народа пред църквата и си мислех за онези, които се тълпяха вътре, си представих как всеки си има свой спомен за теб — за гласа ти, лицето ти, смеха ти, за това, какво си направила и казала — и как ако всички тези фрагменти се съберат заедно, по някакъв начин ще успеем да ти направим пълен портрет; заедно бихме могли да те задържим цяла.
Отец Питър ни посрещна при портата на гробището, откъдето се отиваше в църквата; държеше чадър, за да ни предпази от дъжда. Каза ни, че дори местата на църковния хор са заети и че е набавил допълнително столове, но вече нямало място дори за правостоящи.
Докато вървях с него, забелязах някакъв човек, обърнат с гръб към нас, застанал сам в гробището. Гологлав, с прогизнали от дъжда дрехи. Беше превит надве пред зеещата дупка, която очакваше ковчега ти. Татко. След всичките тези години, в които го чакахме, а той никога не идваше, сега той чакаше теб.
Църковната камбана заби. Няма по-злокобен звук от този. В него няма дори частица живот, никакъв човешки ритъм, само механични удари, оповестяващи загуба. Трябваше да влезем вътре. Стори ми се толкова невъзможно и ужасяващо, колкото да прекрача през прозорец на върха на небостъргач. Мисля, че и мама чувстваше същото. Тази единствена стъпка щеше неизбежно да завърши със спускането на тялото ти в калната земя. Едната ръка на татко се отпусна върху рамото ми. Другата му държеше мама. Той ни въведе в църквата. Когато видя ковчега ти, мама се разтрепери и треперенето й достигна до мен, препратено от тялото на татко. Той продължи да ни държи, докато вървяхме по безкрайната пътека, водеща към местата ни на предната редица. После седна между двете ни и ни хвана за ръцете. Никога преди не се бях чувствала толкова благодарна заради човешки допир.
5
Дулата е жена, която присъства на раждането и помага на бъдещата майка да роди с възможно най-малко болка и стресови моменти. Това винаги е жена, която познава родилката и обикновено е в течение на протичането на бременността — бел.ред.