Не бяха камбанките, а буболечките. Докторчетата. Пееха в тревата, напомняйки щурчета, но песента им бе далеч по-омайна.
— Джена?
Отговор не последва… освен жуженето. Което ненадейно спря.
— Джена?
Нищо. Само вой на вятъра и мирис на чая.
Без да се замисля какво прави (както и актьорските умения, мисленето далеч не беше най-голямата му сила), Роланд се наведе, вдигна булото и го разклати. Тъмните камбанки дръннаха.
Отначало не последва нищо. Сетне от чая изпълзяха хиляди малки черни създания, които се скупчиха на голата пръст. Роланд си спомни батальона, който се изсипа върху леглото на джелепина, и отстъпи назад. Сетне застина на място. Буболечките също не се приближиха повече.
Стори му се, че разбира. Донякъде му помогна споменът за допира до тялото на сестра Мери, чиято плът се движеше, сякаш се състоеше не от едно, а от много неща. И думите й: „Споделяла съм трапезата им.“ Такива като тях не умират… но могат да се променят.
Насекомите трептяха и скоро закриха голата земя.
Роланд отново дрънна звънчетата.
Сред гадинките сякаш пробяга вълна и те бавно започнаха да се разместват, строявайки се в някаква фигура. Отначало се поколебаха, сякаш не бяха много сигурни как точно да продължат, но бързо се окопитиха. На белия пясък сред моравите туфи нацъфтял градински чай се появи една от Великите букви: С.
Не, не беше буква, беше къдрица.
Буболечките запяха и на Стрелеца му се стори, че изричат неговото име.
Ръката му потрепери, той изпусна булото, при падането звънчетата дрънкаха, фигурата се разпадна и гадинките се разбягаха във всички посоки. Понечи отново да ги свика — ако дрънне звънчетата, може да успее — но защо да го прави? Какъв смисъл има?
Не ме питай, Роланд… каква полза? Вече е късно, мостът е запален.
И все пак съумя да се върне при него за последен път, налагайки волята си на хиляди частици, които може би трябваше да изгубят способността си да мислят, след като цялото се е разпаднало… и все пак бе намерила начин да мисли… колкото да ги накара да очертаят онази фигура. Колко усилие и е коствало това?
Насекомите вече плъзнаха навсякъде — някои се изпокриха сред храстите, други пропълзяха върху надвисналата скала и наскачаха в пукнатините в камъка, където може би щяха да изчакат да отмине дневната горещина.
Скоро не остана и следа от тях. Не остана и следа от нея.
Роланд седна на земята и захлупи лице с дланите си. Идеше му да заплаче, но скоро му мина — като се изправи, очите му бяха сухи като пустинята, до която рано или късно щеше да стигне в преследване на Уолтър, човека в черно.
„Ако съм обречена на гибел, сама ще избера каква да бъде тя, не те.“
Самият Роланд не знаеше почти нищо за гибелта… и някак си му се струваше, че това далеч не е последният, а може би първият урок.
Беше донесла кесийката с тютюна му. Сви една цигара, клекна на земята и запуши. Като я изпуши докрай, хвърли последен поглед към празните дрехи и си спомни непоколебимия поглед на тъмните и очи. Спомни си белезите по пръстите й, където медальонът я изгори. И все пак го беше взела, защото знаеше, че той държи на него — беше се осмелила да изтърпи тази болка и Роланд сега го носеше на врата си.
Когато слънцето най-сетне изгря, той потегли на запад. Рано или късно ще намери друг кон или муле, но засега нямаше нищо против да повърви. Цял ден му се струваше, че нещо дрънчи, нещо звъни като камбанки. Няколко пъти спира да се оглежда, уверен, че по петите му пълзи малко черно стадо, което го следва като сенките на най-добрите и най-лошите ни спомени, но не забеляза никаква фигура никъде. Беше сам в ниската вълниста местност западно от Елурия.
Съвсем сам.