— Ако даде Господ, ще оцелееш, саи. Но времето принадлежи на Господ, не на теб.
„Не — би отвърнал, стига да можеше. — Времето принадлежи на Кулата.“
Сетне отново взе да потъва, все така плавно, както се беше въззел, откъсвайки се от ръката, сънното жужене на насекомите и звъна на камбанките. Изпадна в странно замаяно състояние — сигурно бе потънал в сън или в несвяст — но повече не се спусна в онези мрачни дълбини, от които изплува одеве.
По едно време му се стори, че отново чува гласа на девойката, но не беше много сигурен, защото гласът крещеше, изпълнен с ярост или страх, или и двете:
— Не! Не можете да го свалите и го знаете! Вървете си по пътя и не казвайте нито дума по въпроса!
Когато се свести за втори път, се чувстваше все така немощен, но разсъдъкът му се беше прояснил. Като отвори очи, разбра, че не се намира в облак, но веднага пак си помисли за „бяла красота“. В известен смисъл това бе най-красивото място, където е бил през живота си… донякъде и защото все още го имаше, разбира се, но най-вече защото мястото беше някак вълшебно и напълно спокойно.
Роланд се намираше се в огромно помещение, едновременно високо и дълго. Когато най-сетне съумя да извърне глава — с безкрайна предпазливост — за да се ориентира колко е голямо, му се стори, че има поне двеста метра от единия до другия край. Въпреки че беше тясно, височината създаваше усещане за неограничен простор.
Нямаше стени и таван в общоприетия смисъл на думата, по-скоро напомняше огромна шатра. Слънцето грееше право в очите на Роланд, но лъчите му сякаш се разтваряха в тънката бяла коприна, която се издуваше и полюшваше като сияйна драперия, която при първото си събуждане той взе за облаци. Самото помещение под копринения балдахин бе изпълнено със сивкав здрач. Стените — също от коприна, се издуваха под напора на ветреца като платна на кораб. На всяка от тях беше провесен дълъг наниз камбанки. Нанизите прилепваха плътно върху копринените платнища и с всеки порив на вятъра тихо и омайно звъннаха в един глас като многобройни украшения „уинд чайм“.
По средата на залата минаваше дълга пътека. От двете и страни бяха подредени множество легла, застлани с чисти бели чаршафи и пухкави бели възглавници. Тези оттатък пътеката наброяваха поне четирийсет, все празни, и още толкова в редицата на Роланд. Две от отсамните обаче бяха заети, едното непосредствено вдясно от него. Този човек…
„Това е момчето. Онова момче, което беше в поилката.“
При тази мисъл настръхна и стреснато подскочи, обзет от злокобни суеверия. Отново се взря в спящото момче.
„Не е възможно. Просто си замаян — не е възможно.“
При едно по-внимателно вглеждане обаче бързо се увери, че предположението е погрешно. Това момче изглеждаше досущ като онова в поилката и макар да беше болно (иначе какво щеше търси на подобно място), със сигурност не беше мъртво — гърдите му се повдигаха и спускаха, а пръстите на ръката му, провесена над ръба на леглото, от време на време трепваха.
„Не си го разгледал достатъчно внимателно, за да твърдиш със сигурност каквото и да било, а и след няколкодневен престой в коритото и собствената му майка не би го познала.“
Но Роланд, който ясно помнеше майка си, отхвърли подобно наивно обяснение. А и нали видя медальона на врата му. Миг преди нападението на зелените го свали от трупа и го напъха в джоба си. И сега някой — най-вероятно собствениците на това място, които чрез някакви магии са върнали младежа на име Джеймс към непрекъснатия поток на живота — на свой ред му го бяха отнели и отново го бяха окачили на врата на момчето.
Дали това е дело на девойката с вълшебно хладната ръка, която обаче е взела Роланд за главорез мародер? Тази мисъл никак не му допадна. Тежеше му дори повече от вероятността да лежи в съседство със същия онзи подпухнал труп, на който някой по неведом начин бе възвърнал нормалните размери и повторно бе вдъхнал живот.
По-нататък в редицата, може би десетина легла през момчето, лежеше третият пациент на тази чудата болница. Този тип изглеждаше четири пъти по-възрастен от младежа и горе-долу два пъти по-възрастен от самия Роланд. Имаше дълга сива брада, разполовена на две рехави разклонения. Лицето му бе загоряло от слънцето, с дълбоко вкопани бръчки и торбички под очите. Лявата му страна бе пресечена от дебела тъмна линия, която продължаваше нагоре по носа, вероятно белег. Човекът или спеше, или беше в несвяст — дори хъркаше — и висеше на един метър над леглото в сложна плетеница от бели ремъци, които проблясваха в сумрака. Те опасваха цялото му тяло под формата на осморки. Отстрани човекът изглеждаше като буболечка, оплетена в екзотична паяжина. Беше облечен в прозирна бяла нощница. Един от ремъците минаваше между краката му и повдигаше слабините му нагоре, сякаш предизвикателно се предлагаше на сивкавия, сънен сумрак. Роланд плъзна поглед по-надолу по тялото му и различи тъмните очертания на краката му. Отдалеч изглеждаха разкривени като изсъхнали от старост дървета. Не искаше и да си помисля на колко места трябва да са счупени, за да имат тази форма. На всичко отгоре сякаш се движеха. Но как е възможно, след като брадатият бе в несвяст? Вероятно оптическа илюзия, игра на сенките… или ветрецът развяваше тънката му роба, или…