Роланд отклони поглед към издуващото се копринено платнище на тавана, мъчейки се да се овладее. Причината не беше нито във вятъра, нито в сенките. Краката на човека сякаш се движеха, без да се движат… а Роланд изпитваше странното чувство, че и собственият му гръб се движи, без да се движи. Не можеше да си обясни на какво се дължи това, а и не искаше, поне за момента.
— Не съм готов — прошепна. Устните му бяха напукани. Отново затвори очи, искаше да заспи, да избяга от мисълта за собственото си състояние, съдейки по гърчещите се крака на брадатия… Но…
„А трябва да се подготвиш“ — заяви гласът, който винаги се обаждаше, когато Роланд понечеше да изкръшка, да претупа някоя работа или да заобиколи някое препятствие. Това бе гласът на Корт, неговия учител. Човекът с пръчката, от когото като малки всички се страхуваха. Плашеше ги не толкова тоягата, колкото езикът му. Страхуваха се от подигравките, с които ги жегваше в моменти на слабост, и от презрението му, когато понечеха да се разхленчат или да заоплакват участта си.
„Ти стрелец ли си, Роланд, или не си? Ако си, трябва да се подготвиш.“
Отново отвори очи и извърна глава наляво, В същия миг почувства как нещо се раздвижи на гърдите му.
С неимоверно бавни движения измъкна десницата си от примката, в която беше омотана. Болката на гърба му сякаш се раздвижи и възнегодува. Роланд застина неподвижно, докато се увери, че тя няма да се усили (ако се движи предпазливо, разбира се), сетне приближи ръка до гърдите си. Напипа фино платно. Памучно. Сведе глава и видя, че е облечен в същата нощница като брадатия.
Бръкна в пазвата и напипа триъгълен метален предмет. Като че ли вече знаеше какво представлява, но бе длъжен да се увери. Измъкна го, като се стараеше да се движи все така внимателно, без да се напряга. Златен медальон. Престраши се и въпреки болката повдигна украшението, за да прочете надписа:
Прибра го в пазвата си и отново се вгледа в спящото момче на съседното легло — в самото легло, а не над него. Чаршафът беше придърпан до гърдите му и медальонът ярко се открояваше на фона на непорочната белота на нощницата му. Същият медальон, какъвто висеше на врата на Роланд. Само че…
Като че ли най-сетне проумя каква е работата и облекчено въздъхна.
Отново се взря в брадатия и забеляза нещо много странно: плътната черна линия, която опасваше лицето му, беше изчезнала. На нейно място бе останал розов белег от заздравяваща рана… от нож или от някакво острие.
„Така ми се е сторило.“
„Не, стрелецо — възрази гласът на Корт. — На такива като теб не им се струва, както прекрасно знаеш и сам.“
Чувстваше се изтощен от раздвижването… или може би по-скоро от разсъжденията си. Трудно му бе да устои на сънното жужене и звъна на камбанките, които се сливаха в приспивна песен. Роланд затвори очи и заспа.
III. Петте сестри. Джена. Докторите от Елурия. Медальонът. Обет за мълчание.
Когато се събуди, отначало бе сигурен, че още спи. Сънува. Присънва му се кошмар.
Навремето, още когато срещна Сюзан Делгадо и се влюби в нея, познаваше една вещица на име Рия — първата истинска вещица от Средния свят, която виждаше. Именно тя стана причина за смъртта на Сюзан, въпреки че и Роланд имаше пръст. Сега като отвори очи, му се стори, че вижда не една, а пет Рии, и си рече: „Ето каква е ползата от спомените за миналото. Мисълта за Сюзан извика образа на Рия от хълма Кьос. Рия и нейните сестри.“