Драга ориснице, моля те, остави тези заръки за пари и луксозни лимузини с мощност четирийсет конски сили, за гръмка слава и новопоникнала коса, както и за президентство на яхт-клуба. Не обръщай внимание на всичко това, просто се обърни назад, о, назад, и ни върни поне частица от времето на сватбеното ни пътешествие! Само един час, скъпа ориснице, за да можем да си спомним как изглеждат тополите и тревата, както и тетивата на тези ленти за шапка, стегнати под брадичката й, макар че всъщност работата се върши само от иглите за шапка. Не можеш ли? Много добре — тогава побързай заедно с този туристически омнибус и петролните акции.
Точно пред госпожа Джеймс Уилямс седеше момиче в свободен жълтеникавокафяв жакет и сламена шапка, украсена с гроздове и розички. Само в сънищата си и в магазините за шапки, уви, можем да берем грозде и рози от един и същи храст. Това момиче гледаше доверчиво с огромни сини очи, когато мъжът с рупора избоботи своето верую, че милионерите са достойни да обсебят нашето въображение. В паузите между взривовете тя прибягна до философията на Епиктет под формата на пепсинова дъвка.
От дясната страна на това момиче седеше млад мъж на около двайсет и четири години. Беше добре сложен, енергичен, волеви и сърдечен. Но ако ви се стори, че описанието му съвпада с това на Джеймс Уилямс, да знаете, че този човек нямаше нищо общо с Кловърдейл. Той принадлежеше на суровите улици и острите ъгли. Сега се озърна с напрегнат поглед, сякаш завиждаше за асфалта под краката на онези, които наблюдаваше от мястото, на което беше кацнал.
Докато рупорът с лай обявява някакъв прочут хотел, позволете ми да ви прошепна през намаления кардиофон да седите нащрек, защото нещата ще се случат всеки миг, а после огромният град ще ги погълне отново като парче от телеграфна лента, което се точи от бърлогата на някой борсов спекулант.
Момичето с жълтеникавокафявия жакет се извърна, за да види странстващите богомолци от последната седалка. Вече бе изучила всички останали пътници, но мястото най-отзад й се струваше като обиталището на Синята брада.
Очите й срещнаха погледа на госпожа Джеймс Уилямс и преди следващото тиктакане на часовника те успяха да си разкажат живота, да споделят своите тайни, надежди и мечти. И всичко това, не забравяйте, само с очи, и то преди двама мъже да са в състояние да решат дали да кръстосат мечове или да си поискат огънче.
Младоженката се приведе напред. Двете с момичето заговориха припряно, а езиците им се движеха бързо като две змии — сравнение, което няма за цел да отиде по-нататък. Две-три усмивки, десетина кимвания и съвещанието приключи.
В следващия миг на широката тиха улица пред туристическия омнибус застана човек в тъмни дрехи и вдигна ръка. Откъм тротоара към него побърза да се присъедини и друг.
Притежателката на плодоносната шапка бързо сграбчи своя спътник за ръката и трескаво му зашепна нещо в ухото. Този млад човек на дело доказа способностите си да действа незабавно. Той се приведе ниско, плъзна се по платформата, увисна леко за момент и после изчезна. Половин дузина най-отбрани пътници наблюдаваха ловкото му изпълнение удивени, но без коментар, защото според техните разбирания благоразумието изключваше изразяването на изненада по отношение на нещо, което би могло да представлява обичаен начин на слизане в този абсурден град. Пасажерът-беглец заобиколи едно такси и после премина покрай тях като лист, отнесен от поток, шмугвайки се между някакъв фургон за мебели и кола за доставка на цветя.
Момичето с кафявия жакет отново се обърна и погледна в очите госпожа Джеймс Уилямс. После се озърна и застана неподвижна, защото в това време туристическият омнибус закова на място, спрян от проблясването на значката, скрита под палтото на цивилния.
— Какъв ви е дертът? — попита онзи с рупора, пренебрегвайки професионалните си излияния в полза на нормалния език.
— Задръжте на котва за минута — нареди блюстителят на реда. — В омнибуса има човек, когото търсим… един взломаджия от Филаделфия, известен с прозвището Кутрето Магуайър. Ей го там на седалката в дъното. Пази го отстрани, Донован!
Донован отиде до задното колело и вдигна поглед към Джеймс Уилямс.
— Слизай, приятелче — рече той любезно. — Пипнахме те. Хайде обратно зад решетките, там ще си отдъхнеш. Въпреки че идеята ти да се скриеш в туристически омнибус не е лоша. Ще я запомня.
В рупора прозвуча тихият глас на кондуктора.
— По-добре слезте, сър, и разберете за какво става въпрос. Колата трябва да продължи обиколката си.
Джеймс Уилямс беше уравновесен човек. С обичайната мудност, все едно че нищо не се е случило, той се промъкна между пътниците към стъпалата в предната част на омнибуса. Съпругата му го последва, но първо се извърна крадешком и зърна туриста-беглец, който точно тогава се измъкна иззад фургона за мебели и се скри зад едно дърво в края на малък парк на по-малко от петдесетина фута от тях.