В това време продължителни изсвирвания раздраха въздуха откъм горната част на реката. Скоро на половин миля над Пиколата, иззад един завой на десния бряг, се показа „Шенън“. Гъсти валма дим изскачаха от двата му комина и се виеха над върхарите на високите дървета по отсрещния бряг, разлюлявани от морския вятър. Неговата движеща се грамада наедряваше бързо. Приливът току-що се бе сменил с отлив. Посоката на течението, която от три-четири часа забавяше спущането по реката, сега му помагаше, като връщаше отново водите на Сент Джонс към нейното устие.
Най-после камбанката звънна. Колелата, биейки повърхността на реката в обратна посока, спряха „Шенън“, той се закова до пристана и се привърза за него с швартовите си въжета.
Качването започна веднага, и то доста бързо. Едната от групите се прехвърли първа на борда, без другата да се опитва да я изпревари. Причината сигурно беше в това, че втората група чакаше един или няколко закъснели пътници, които рискуваха да изпуснат кораба. Ето защо двама-трима души се отделиха от нея и стигнаха чак до пиколатския кей, до мястото, откъдето започва пътят за Сент Огъстин. Оттам те загледаха с явно нетърпение в източна посока.
И не без причина, защото капитанът на „Шенън“, застанал на мостика, подвикваше:
— Качвайте се! Качвайте се!
— Още няколко минути — обади се един от хората от втората група, който продължаваше да стои на пристана.
— Не мога да чакам, господа.
— Поне няколко минути!
— Не! Нито една!
— Само за момент!
— Невъзможно! Отливът настъпва и рискувам да заседна в плитчината при Джексънвил!
— Пък и не е редно да угаждаме на закъснелите! — подхвърли един от пътниците.
Човекът, който бе направил тази забележка, спадаше към хората от първата група, настанили се вече върху кърмовата рубка на „Шенън“.
— И аз съм на същото мнение, мистър Бърбанк — вметна капитанът. — Службата преди всичко… Хайде, господа, качвайте се, докато не съм дал команда за отвързване на швартовите въжета!
Моряците вече се готвеха да отблъснат парахода от пристана, а от парната сирена изскачаха звучни струи. Ала един вик спря работата им.
— Ето го Тексар!… Ето го Тексар!…
Иззад завоя на пиколатския кей току-що се бе показала кола, препускаща с пълна скорост. Четирите мулета, впрегнати в нея, се спряха до края на пристана. От колата слезе някакъв мъж. Другарите му, които бяха отишли чак до пътя, се втурнаха към него. После всички се качиха на парахода.
— Още секунда, Тексар, и нямаше да заминеш, а това щеше да бъде много неприятно! — каза един от тях.
— Да! И едва след два дена би могъл да се върнеш в… Къде?… Ще узнаем това, когато благоволиш да ни го кажеш! — добави друг.
— Пък ако капитанът беше послушал тоя нахалник Джеймз Бърбанк — подхвана трети, — „Шенън“ щеше да бъде вече най-малко на четвърт миля от Пиколата!
Тексар се бе качил на носовата рубка1 заедно с приятелите си. Той се задоволи да погледне Джеймз Бърбанк, от когото го делеше само капитанският мостик. Не пророни нито дума, ала хвърленият от него поглед беше достатъчен, за да се разбере, че между тези двама мъже съществува някаква непримирима омраза.
А Джеймз Бърбанк, след като погледна Тексар право в лицето, му обърна гръб и седна на кърмовата рубка, където вече се бяха разположили хората от неговата група.
— Бърбанк изглежда недоволен! — каза един от спътниците на Тексар. — И нищо чудно. Никой не се хвана на неговите лъжи, а съдията направи на пух и прах лъжливите му показания…
— Но не и самия него — възрази Тексар — и аз се наемам с гази работа!
Междувременно „Шенън“ бе отвързал швартовите си въжета. Носът му. отблъснат с дълги каиджи, се насочи след това към средата на реката. После, тласкан от мощните си колела, подпомагани от отлива, параходът заплава бързо между бреговете на Сент Джонс.
Известно е какво представляват тези параходи, предназначени да осигуряват превоза по американските реки. Те са същински многоетажни сгради, увенчани с просторни тераси, над които се извисяват двата комина на огнярското помещение, разположени в носовата част, и мачтите със знамената, за които са закрепени въжетата на платнените навеси. Параходите по Хъдзън и по Мисисипи, нещо като плаващи дворци, биха могли да поберат населението на цяло село. За Сент Джонс и флоридските градове такива грамади не са нужни. Така че „Шенън“ беше просто плаващ дом, макар че по вътрешната и външната си уредба приличаше на параходите от класата на „Кентъки“ и „Дийн Ричмънд“.