— Добре, приятелю! — каза полковникът, като стисна ръка на своя събеседник. — Това съвпада с моите планове. Знаете, че трябва да прекарам година и нещо в Южна Европа. Ще ми се да отида в Средиземноморието. През това време вие поживейте със синовете ми в Норвегия, като се опитате да направите от тях каквото е възможно. Много се надявам на вас и се радвам, че приятелството ми с вашия покоен баща ще продължи и между нас… Ще ви дам необходимите средства за пътни разноски. Не жалете парите, но не позволявайте на синовете ми да ги пръскат напразно — изобщо, не ги глезете. Нека да привикнат колкото се може повече към труд и по-малко да използват услугите на хората край себе си.
— О, бъдете спокоен, господин полковник, няма да им позволя нищо излишно, но и от нищо необходимо че ще ги лиша. И все пак още сега ви предупреждавам, че там може да се наложи някой път и да погладуват, да преминат през несгоди н премеждия.
— Толкова по-добре, скъпи, толкова по-добре! Така по-бързо ще заякнат и ще се калят в борбата с живота и природата. Намеренията ви са чудесни. Довечера ще поговорим по-обширно за всичко, а сега ми позволете малко да си почина, защото усещам болки от раните си.
Като се ръкува с бъдещия настойник на синовете си, полковникът се раздели с него и тръгна към къщи, а учителят замислен се заразхожда по градинските пътеки.
Вечерта Остин разговаря доста дълго със Стюарт за предстоящото пътешествие по Норвегия. След като го изпрати, нареди да повикат момчетата, които преди това никъде не можаха да открият, и им съобщи за пътешествието. Смъмри ги за лошото им държание през деня и със заповеден тон ги посъветва да се постараят да поправят характера си. Така строго бащата никога не бе говорил със синовете си. Това им направи силно впечатление. Като се разделиха с него, започнаха да обсъждат думите му.
— Изобщо не знаех, че трябва да си сваля шапката, когато се ръкувам с някого — каза Харолд. — Не съм го направил, и туй то! Не исках!
— И излезе твърде глупаво! — подметка Хари, който понякога противоречеше на брат си.
— Но нима ти постъпи по-добре? — с насмешка го попита Харолд.
— Последвах примера ти — отговори Хари.
— Значи и ти излезе такова магаре, каквото съм аз!
Този аргумент се стори толкова убедителен на Хари, че той веднага премина към по-миролюбив тон и промени разговора.
— Какво мислиш, Харолд, за отиването ни в тази… коя беше?… А, да, в Норвегия?
— Нищо не мисля — отговори равнодушно Хари.
— А къде се намира тя?
— Дявол я знае!
— Искаш ли да отидеш там?
— Че защо не? Все пак това е много по-добре, отколкото да кисна над гръцките и латинските дивотии, с които ни заплаши татко, когато реши да ни наеме учител.
— А учителят изглежда голям добряк, нали?
— Да, но… май конте пада — само това му е лошото.
— Казва се Джон Стюарт — продължи след кратка пауза Хари. — Знаеш ли какво, Джери? Хайде да му викаме Стю. Татко каза, че е шотландец — такъв прякор много ще му отива1… Хей, господин Стю Ха-ха-ха! Добре го измислих, нали?!
— Ха-ха-ха! — разкикоти се и брат му. — Браво, Хари! Винаги си бил майстор на прякорите. Не напразно те пердашеха за това толкова много в Индия.
— И все пак иска ми се да зная къде е тази Морве… или как беше? Норвегия май — каза Хари. — Почакай. Иде готвачът, да попитаме него.
— Хей, Робърт! — извика той на човека, който минаваше покрай тях с бяло боне на главата. — Знаеш ли къде е Норвегия?
— Нор-ве-ги-я? — изрече проточено готвачът. — Право да си кажа, не зная… Не съм чувал такова име. Трябва да е някъде около Индия. Там имената са такива чудновати.
— Около Индия ли? — повтори Харолд, клатейки глава. — Не може да бъде! Ние самите сме от там, но никога не сме чували за страна с такова име.
— Може, но признавам, не зная, господа! — засрамено промълви готвачът. — Попитайте учителя си, той трябва да знае, нали е учител — това му е работата.
И така, днес момчетата не можаха да научат къде се намира страната, в която се канеха да отидат.
На другия ден дойде учителят им. Те бяха в градинката и горещо се препираха за мястото, където трябваше да се намира Норвегия. Този въпрос толкова ги бе увлякъл, че забравиха да счупят поне един клон в градината, както правеха обикновено.
— Добър ден, мои млади приятели! — чуха изведнъж зад себе си поздрав. Бързо се обърнаха и видяха учителя да идва към тях. Този път като по команда снеха шапките си и се поклониха. Младият мъж се позасмя и се ръкува с тях.