— А съд и вода? Може ли да се свари супа без тях?
— Ах, да. Дори не помислих за това.
— А то е главното. Тогава най-добре е да направим така: Харолд ще събере тук повечко съчки, а ние с Хари ще отидем на лов.
Учителят и Хари тръгнаха, а Харолд се залови да събира дърва и съчки. Те поне бяха в изобилие наоколо и той за кратко време събра грамаден куп. Изведнъж чу два изстрела и разбра, че брат му и Стюарт са попаднали на някакво животно. Накладе голям огън, чиито пламъци се издигнаха високо нагоре и служеше на ловците за ориентир къде се намира Харолд. Когато двамата се върнаха, огънят силно пращеше и стълб от черен дим се виеше над него. На Харолд много му хареса, че огънят ставаше все по-голям, и продължаваше да трупа още дърва и клони. Ако Стюарт не се беше върнал навреме да го спре, може би гората наоколо щеше да пламне.
— Стига, стига, Харолд! Ще направите пожар! Вижте, най-близките дървета започват да тлеят.
— Че какво от това? Нима гората принадлежи на някого?
— Това не зная. Но даже и да не е собственост на никого, защо да погубваме напразно нещо, което е създал Бог?
— Извинете, господин Стюарт! Малко се поувлякох.
— Добре, момчето ми! Ще ви помоля друг път да обмисляте своите постъпки. А сега чуйте: Хари уби една патица. Оскубете я с него, докато аз одера кожата на това животно, което уцелих — каза учителят и пусна на земята един заек.
Когато вечерята беше готова, нашите пътешественици се нахраниха добре. Тъй като нямаха вода, изпиха по няколко глътки ракия, която се пазеше у Стюарт, и си легнаха да спят.
Нощта мина благополучно. Сутринта всички изпитваха силна жажда, но никъде наоколо нямаше вода. Бяха се отдалечили твърде много и от водопада, дори бученето му не чуваха. Мъчени от жаждата, нашите пътешественици прибраха нещата си и продължиха, като се ориентираха по слънцето. Така вървяха няколко часа и стигнаха края на гората. Слънцето силно напече, а жаждата стана просто непоносима. Изведнъж Харолд спря и весело извика:
— Вижте, вижте! Тук почвата е мека, ето и следи от някакво животно.
— Да тръгнем по тях — каза Стюарт. — Сигурно водят към вода.
Зарадвани, усилиха крачките си. Следите ставаха все по-ясни. Най-после с радост видяха пред себе си светлата лента на малко поточе.
— Ура! — извикаха двете момчета и се завтекоха към чистата като кристал вода.
Наведоха се и така жадно започнаха да пият, че Стюарт трябваше насила да ги откъсне от потока — страхуваше се да не се простудят и да се разболеят, болеят.
Като се разхладиха от водата, пътниците се разположиха на брега на потока да си починат. Мястото беше прелестно и те с наслада му се любуваха, но скоро усетиха глад. Харолд пак се залови да накладе огън, а Стюарт и Хари отидоха на лов. След час се върнаха с две диви патици, които набързо бяха оскубани и опечени. За минути от тях останаха само костите. Развеселилата се компания си пийна и вода с по няколко капки вино, което се откъсна от сърцето на пестеливия Стюарт. После продължиха пътя си.
Изминаха няколко дни. Разнообразието на пътешествието се състоеше само в смяната на едно място с друго. Като стигнаха Вине, пътниците наеха кола до подножието на един фиелд3, където имаше жилища, пощенски път, станции за почивка и смяна на пътните екипажи.
Пътят от Вине беше заобиколен с красиви пейзажи, от конто човек трудно откъсва поглед. Като стигнаха първата станция, оставиха колата и наеха коне за езда. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова въздухът ставаше по-хладен. Скоро се появи и снегът, покриващ тези места през цялата година. Вечерта стигнаха до планинска къщичка, сгушена под грамадна скала — на завет от студа и вятъра.
— Тук се живее! — възкликна Харолд, влизайки в топлата стая. — Да си призная, според мене няма на света нищо по-хубаво от пътешествията! Като порасна, ще пътувам цял живот — като Колумб и Гъливер. Може би и аз ще открия нещо като Америка или лилипутите.
— Имате много неясни представи за истината и измислиците — засмя се Стюарт.
— Какво искате да кажете?
— Това, че откриването на Америка е факт, а Гъливер с неговите лилипути — приказка.
— Интересно! А аз сериозно си мислех, че има страни, където живеят джуджета и великани — разочаровано каза момчето.
— Наистина има страни, чиито обитатели се отличават с високия си ръст, например патагонците, и обратно — ниски като лапландците, които живеят тук, в Северна Норвегия. И все пак разликата между тях не е толкова голяма, колкото е описано в приказките.
— Значи трябва още много да уча, докато започна да различавам измислицата от истината — искрено въздъхна Харолд.