— Кисело зеле! — обяви той, като си взе едно парченце от бъчвата с помощта на дървени щипки. — Опитай, Гералт. Чудесно е, нали? Това зеле е много вкусно и полезно нещо. През зимата, когато има недостиг на витамини, то предпазва от скорбут. Освен това е прекрасен антидепресант.
— Как така?
— Изяждаш по паница зеле и кисело мляко… и веднага депресията става последният ти проблем. Забравяш за депресията. За дълго време. В кого се вглеждаш така? Коя е тази девойка?
— Позната. Почакай тук. Ще разменя с нея някоя дума и се връщам.
Забелязаната от него девойка беше Мозаик, с която се беше видял у Лита Нейд. Плахата ученичка на магьосницата със зализаната коса. Със скромна, но елегантна рокля с палисандров цвят. И обувки с високи токчета, на които стъпваше доста грациозно, въпреки неравния паваж, осеян с хлъзгави зеленчукови отпадъци.
Вещерът се приближи, докато тя беше при сергия с домати, които редеше в кошницата, окачена на свивката на лакътя ѝ.
— Здравей.
При вида му тя леко пребледня, въпреки и без това бледата ѝ кожа. А ако не беше сергията, щеше да отстъпи на крачка или две. Направи движение, сякаш искаше да скрие кошницата зад гърба си. Не, не кошницата. Ръката си. Тя криеше китката и дланта си, обгърнати с копринена кърпа. Той не пропусна този сигнал и необясним импулс го накара да действа. Гералт хвана ръката на девойката.
— Пусни ме — прошепна тя, опитвайки се да се изтръгне.
— Покажи ми. Настоявам.
— Не тук…
Тя му позволи да я отведе по-надалеч от пазара, на място, където можеха да останат поне донякъде насаме. Вещерът размота кърпата. И не можа да се сдържи. Започна да ругае. Яростно и продължително.
Лявата длан на девойката беше обърната. Пречупена на китката. Палецът стърчеше отляво, опаката страна на дланта беше насочена надолу. А вътрешната страна — нагоре. Линията на живота е дълга и ясна, оцени той машинално. Линията на сърцето е ясна, но неравна и накъсана.
— Кой ти причини това? Тя?
— Ти.
— Какво?
— Ти! — Тя изтръгна дланта си. — Ти ме използва, за да се подиграеш с нея. Тя не оставя ненаказани подобни неща.
— Аз не можех…
— Да предвидиш? — Мозаик го погледна в очите. Не я беше преценил правилно — тя не беше плаха и боязлива. — Можеше и трябваше. Но ти предпочете да си поиграеш с огъня. Струваше ли си поне? Получи ли удоволствие, оправи ли си самочувствието? Имаше ли с какво да се похвалиш пред приятелите в кръчмата?
Той не отговори. Не намираше думи. А Мозаик, за негово изумление, внезапно се усмихна.
— Не ти се сърдя — каза тя по-отпуснато. — Мен самата ме развесели твоята игра, ако не ме беше толкова страх, щях да се засмея. Дай ми кошницата, бързам. Трябва да направя още покупки. И имам уговорена среща с алхимик…
— Почакай. Това не може да бъде оставено така.
— Моля те. — Гласът на Мозаик леко се измени. — Не се намесвай. Само ще стане по-лошо… А на мен… — добави тя след малко — и така ми провървя. Тя постъпи милосърдно.
— Милосърдно?
— Можеше да ми обърне и двете длани. Можеше да ми обърне стъпалото с петата напред. Можеше да ми смени стъпалата едно с друго, лявото с дясното и vice versa[9], виждала съм как го прави на някого.
— А това…?
— Дали боля? За кратко. Защото почти веднага изгубих съзнание. Защо гледаш така? Точно тъй стана. Надявам се на същото, когато ми завърти дланта наобратно. След няколко дни, когато се насити на отмъщението.
— Отивам при нея. Веднага.
— Лоша идея. Не можеш…
Той я прекъсна с бърз жест. Чу как шуми тълпата, видя как тя се разстъпи. Вагантите престанаха да свирят. Забеляза Лютичето, който отдалеч му правеше резки и отчаяни знаци.
— Ти! Вещерско изчадие! Предизвиквам те на дуел. Ще се бием!
— Проклятие! Отдръпни се, Мозаик.
От тълпата излезе нисък и набит тип с кожена маска и ризница от cuir bouilli[10], подсилена с бича кожа. Типът размахваше с дясната си ръка тризъбец, а с внезапно движение на лявата ръка разгъна във въздуха рибарска мрежа и заразмахва и нея.
— Аз съм Тонтон Зрога, наричан Ретиария[11]! Предизвиквам те на бой, веще…
Гералт вдигна ръка и го удари със Знака Аард, като вложи в него толкова енергия, колкото можа. Тълпата закрещя. Тонтон Зрога, наричан Ретиария, излетя във въздуха и размахвайки крака, оплетен в собствената си мрежа, помете една сергия с гевреци, удари се тежко в земята и с гръмко дрънчене вряза главата си в чугунена статуя на застанал на колене гном, кой знае защо сложена пред магазин за шивашки принадлежности. Вагантите наградиха полета на Ретиария с гръмки аплодисменти. Ретиария лежеше, жив, макар и показващ малки признаци на живот. Гералт, без да бърза, се приближи до него и със засилка го ритна в областта на черния дроб. Някой го хвана за ръкава. Мозаик.
11
Ретиарий — един от видовете гладиатори, които са били въоръжени с тризъбец и мрежа. — Б. пр.