Фебус Равенга свали от стената на бараката една дървена вила.
— Лайното винаги ще си остане лайно — каза той. — И накрая пак ще се озове при лайната.
Той наведе вилата и натисна Мус. По главата. Мус с пляскане изскочи на повърхността, като кашляше и плюеше. Равенга му позволи да покашля известно време и да си поеме въздух, след което отново го потопи. Но този път наистина надълбоко.
След като повтори тази операция няколко пъти, захвърли вилата настрани.
— Оставете го там — нареди той. — Нека сам се измъкне.
— Няма да е лесно — рече преценяващо Тарп. — Ще отнеме време.
— Нека отнеме. Не е спешно.
Глава шестнайсета
Опъналата платна новиградска шхуна „Пандора Парви“, която влизаше в пристанището, беше наистина прекрасен кораб. Красив и бърз, помисли си Гералт, докато слизаше по трапа на оживената крайбрежна улица. Беше видял шхуната в Новиград, поразпита и научи, че е напуснала Новиград цели два дни по-късно от галерата „Стинта“, с която беше пристигнал той. Въпреки това „Пандора Парви“ беше пристигнала в Керак почти по същото време. „Може би си струва да почакам и да отпътувам с тази шхуна — помисли си той. — А и кой знае, може през двата допълнителни дни в Новиград да успея да се сдобия с някаква информация.“
Напразни съмнения, реши накрая той. Но кой знае. Каквото станало — станало, нищо не може да се промени. И няма смисъл да го мисли.
Той погледна за последен път към шхуната, фара, морето и мрачните буреносни облаци на хоризонта. След това закрачи бързо към града.
Носачите тъкмо изнасяха от вилата изящна лектика с филигранена конструкция и лилави завеси. Явно беше вторник, сряда или четвъртък. През тези дни Лита Нейд приемаше пациентки, а те, състоятелни дами от висшето общество, по принцип използваха точно такива лектики.
Портиерът го пусна, без да каже нито дума. И постъпи добре. Гералт не беше в особено добро настроение и сигурно щеше да му каже една-две думи. А може би дори три или четири.
Вътрешното дворче беше пусто, водата във фонтана тихо ромолеше. На малахитова масичка бяха поставени гарафа и чаши. Гералт безцеремонно си наля.
Когато вдигна поглед, видя Мозаик. В бяла престилка. Бледа. Със зализана коса.
— Това си ти — каза тя. — Върна се.
— Със сигурност съм аз — сухо потвърди той. — Несъмнено съм се върнал. А това вино определено е леко прокиснало.
— Аз също се радвам да те видя.
— Корал вкъщи ли е? И ако е вкъщи, къде е?
— Преди малко я видях между краката на една пациентка — сви рамене тя. — Със сигурност все още е там.
— Фактически ти нямаш друг избор, Мозаик — тихо каза той, като я гледаше в очите. — Трябва да станеш магьосница. Всъщност имаш огромни способности и заложби. Острият ти ум няма да бъде оценен в тъкачницата. Още по-малко в бардака.
— Уча се и се развивам. — Тя не отместваше поглед. — И вече не плача в ъгъла. Наплаках се. Този етап мина.
— Не, заблуждаваш се. Тепърва ти предстои още много. И сарказмът няма да те защити. Особено ако е изкуствен и зле изкопиран. Но стига за това, не ми е работа да те уча как да живееш. Къде се намира Корал, те питах.
— Тук. Добре дошъл.
Магьосницата се появи като призрак иззад завесата. Също като Мозаик, тя беше облечена с бяла престилка, червената ѝ коса беше прибрана под ленена шапчица, която при обичайни обстоятелства би изглеждала смешна. Но обстоятелствата не бяха обичайни и смехът щеше да е неуместен, необходима му беше секунда, за да го осъзнае.
Тя се приближи и безмълвно го целуна по бузата. Устните ѝ бяха хладни. А под очите имаше тъмни кръгове.
Миришеше на лекарства. И на нещо, което използваше за дезинфекция. Мирисът беше противен, отблъскващ, на болница. Мирис, предизвикващ тревога.
— Ще се видим утре — изпревари го тя. — Утре ще ми разкажеш всичко.
— Утре.
Тя го погледна и това беше поглед от далечно разстояние, през разделящата ги пропаст от времена и събития. Трябваше му секунда, за да разбере колко дълбока е тази пропаст и колко ги бяха отчуждили събитията.
33
Така отчаяно желаех да се върна, а ти ми даде само ледена целувка. Пиер дьо Ронсар — Б. пр.