Пинети разкопча колана си, уви го около ножницата и подаде меча на Гералт.
— Това е за теб — каза той, преди Гералт да успее да каже нещо. — Получих го като подарък, когато навърших шестнайсет години. От баща ми, който не приемаше факта, че съм решил да отида в училището за магьосници. Той смяташе, че подобен подарък ще ми повлияе, че притежаването на такова оръжие ще ме накара да се почувствам задължен да продължа традицията на предците ми и да избера военната кариера. Само че аз разочаровах родителите си. Във всичко. Не обичах да ходя на лов, предпочитах да ходя за риба. Не се ожених за единствената дъщеря на най-близкия му приятел. Не станах воин, мечът хвана паяжина в шкафа. Не ми е необходим. По-добре ще послужи на теб.
— Но… Пинети…
— Взимай, не се церемони. Знам, че мечовете ти са изчезнали и ти е нужно оръжие.
Гералт стисна дръжката, увита в гущерова кожа, и изтегли наполовина острието от ножницата. На един цал под предпазителя имаше клеймо във формата на слънце с шестнайсет лъча, като се редуваха прави и вълнисти, символизиращи в хералдиката слънчевата светлина и топлина. На два цала над слънцето започваше красиво изпълнен със стилизирани букви надпис, прочутото мото на майстора му.
— Острие на Вироледи — потвърди вещерът. — Този път оригинал.
— Какво?
— Нищо. Любувам му се. Дори не знам дали мога да приема…
— Можеш да приемеш. Вече го прие всъщност, той е в ръцете ти. Дявол да го вземе, нали ти казах да не се церемониш. Давам ти този меч в знак на симпатия. За да разбереш, че не всички магьосници са ти врагове. А на мен повече ще ми свършат работа рибарските въдици. В Нилфгард има прекрасни и чисти реки, пълни с пъстърва и сьомга.
— Благодаря ти. Пинети?
— Да?
— Само от симпатия ли ми даваш този меч?
— От симпатия, разбира се. — Магьосникът снижи глас. — Е, може би не само заради това. Пък и какво ме интересува какво ще става, за какви цели ще ти послужи този меч? Напускам страната и повече няма да се върна. Виждаш ли онзи величествен галеон в пристанището? Това е „Еуриале“, който ще отплава за пристанище Бакала. Тръгвам вдругиден.
— Раничко си пристигнал.
— Да… — Магьосникът леко се запъна. — Първо бих искал… Тук има някой, с когото искам да се сбогувам.
— На добър час. Благодаря ти за меча. И още веднъж за кобилата. Сбогом, Пинети.
— Сбогом. — Магьосникът стисна протегнатата му ръка без колебание. — Сбогом, вещерю.
Намери Лютичето — а как иначе? — в пристанищната кръчма, да сърба от купичка рибена чорба.
— Заминавам — рече кратко той. — Още сега.
— Сега? — Лютичето застина с лъжицата в ръка. — Вече? Мислех си…
— Няма значение какво си мислил. Тръгвам веднага. Успокой братовчед си, следователя. Ще се върна за кралската сватба.
— А това какво е?
— Ти как мислиш?
— Меч, разбира се. Откъде го взе? От магьосника, нали? А онзи, който аз ти дадох? Къде е той?
— Изгуби се. Връщай се в горния град, Лютиче.
— А Корал?
— Какво Корал?
— Какво да ѝ кажа, ако ме пита…
— Няма да пита. Няма да има време за това. Ще се сбогува с някого.
Интерлюдия
СЕКРЕТНО
До Illustrissimus et Reverendissimus[34]
Велик магистър Нарсес де ла Рош,
Ръководител на Капитула по таланти и изкуства, Новиград
Datum ex Castello Rissberg, die 15 mens. Jul. anno 1245 post Resurrectionem
Относно:
Магистъра по изкуства магистъра по магия
Сорел Алберт Амадор Дегерлунд
Дълбокоуважаеми архимагистре,
До ушите на Капитула несъмнено са достигнали слуховете за инцидентите, случили се през лятото на anno currente[35] по западната граница на Темерия, вследствие на които, както се твърди, живота си са изгубили около четиридесет души — не разполагаме с по-точни сведения, — предимно неквалифицирани горски работници. Тези инциденти се свързват, за съжаление, с личността на магистър Сорел Алберт Амадор Дегерлунд, член на изследователския екип в Комплекса Рисберг.
Изследователският екип в Комплекса Рисберг изрази съболезнованията си на семействата на жертвите на инцидентите, макар че жертвите, които стоят изключително ниско в социалната йерархия, злоупотребяват с алкохол и водят безнравствен начин на живот, вероятно са прекъснали всякакви връзки със семействата си.