„Ето каква била работата! — помисли си той. — Знаех си, че няма да ме забравят, че няма да ме оставят на мира! На тях са им нужни войници…“
— Почакай, Фил. Не бива да избързваш с изводите. Не съм дошъл за това, което си мислиш. Твърде много неща зависят от твоята готовност да ме разбереш и да ми повярваш. Ето защо не бързай и добре си помисли, преди да вземеш решение. А сега седни и слушай.
Филин почувствува, че сърцето му се свива от болка, която се появяваше обикновено преди сражение или в момент на силно нервно напрежение; след известно време болката изчезваше и на нейно място идваше спокойствието и трезвата преценка, който неведнъж му бяха помагали да излезе от сложни и заплетени положения. Той седна близо до наставника и напрегнато го погледна в очите.
— Слушам те, макар че не разбирам нищо. Ако наистина си моят наставник, няма да ти е трудно да ми внушиш всяко свое желание, всяка своя мисъл и без тези дълги разговори. Вече знам какво представлява контролът, който упражняваш върху мойте мисли.
— Контролът е разрешен само в началния стадий на обучението, който ти вече премина. Онова, което искам днес от теб, не може да бъде заменено с внушение, необходима ми е твоята воля, твоето желание, за да постигна успех.
— Слушам те.
— Знаеш ли залата за пластация?
— Да, но не съм ходил там.
— Тогава беше още много рано и нищо нямаше да разбереш. В тази зала можем да променяме своята външност и не само външността, а и цялото си тяло. Неговата структура напълно се подчинява на нашата воля и желание; и тъй, Фил, за мен е много важно ти да си възвърнеш предишната човешка външност. Това не може да направи никой освен теб, аз мога само да ти помогна.
— Защо?
— Помниш ли пилота, Фил?
— Онзи от склада ли? Разбира се, че го помня.
— Струва ми се, че този човек е стигнал до решението на най-важния въпрос…
— Какъв въпрос?
— Той може да прекрати войната, Фил. И не само нея. Мисля, че той ще намери начин да обедини две несъвместими неща — нашето общество и това на хората.
— Как ще го направи?
— Ако знаех… — В гласа на наставника прозвуча искрена мъка.
— Над този проблем дълги години се трудиха нашите най-добри учени. И бе доказано, че няма изход. Развитието ни зависи от пленените и насилствено превърнати в синглити хора. И все пак у мен се таеше някакво съмнение. Виждаш ли, съществуват древни знания, запазени в наследствената памет на люсовете, които сега ни принадлежат, но ние не можем да вникнем напълно в тях, защото родовата памет е само основни инстинкти, закони на поведението — там всичко е страшно объркано и неясно. Повлияли са и по-късните наслоения и все пак може да се направи изводът, че някога, преди хилядолетия, люсовете са имали контакт с други мислещи същества. Изглежда, тогава са успели да създадат сплотено хармонично общество, дори подозирам, че появата на люсовете по някакъв начин е свързана с тези същества, които в дълбока древност завинаги са напуснали нашата планета. После са дошли хората и е станала някаква трагична грешка, случайност или нещо друго, може би хилядолетната еволюция е деформирала първоначално заложените инстинкти у люсовете, те са подивели и са се превърнали в тези ужасни вампири, от които вие, тоест хората, така се страхувате днес. Това са мои предположения — нищо повече. Но те ми позволяват да се надявам, че все пак има някакъв изход от създалото се положение, които засега е неизвестен. Ако някой го знаеше, тези сражения, донесли, толкова много мъка и на нас, и на хората, отдавна щяха да бъдат прекратени.
— Каква мъка ви причиняват те? Имате само полза…
— Несправедлив си. Фил. Не забравяй, че вече си наш и твоята лична трагедия е трагедия и за всички младежи, които стават нови членове на нашето общество. След насилието, упражнено над тях, те ще запазят за цял живот душевната покруса и тъгата по напуснатия човешки дом, а всичко това е наша обща трагедия. И когато сме принудени да грабнем оръжие, за да може нашето ново общество да продължи своя род — също е трагедия, Фил… Не случайно ти най-много се страхуваш именно от това.
— Никога няма да стана предател!
— Ти не си сам. Фил. Не си сам. Там е работата. Войната създава неразрешими противоречия. Мнозина предпочитат направо да се махнат. А ти казваш — полза… До идването на инспектора все още можехме да се надяваме, че тя ще завърши с победа за нас и всички хора ще се превърнат в синглити. Естествено това не би довело до нищо, защото ще спре и развитието на нашето общество, което не е в състояние да се размножава. Въпреки дългия живот на всеки един от нас, след една такава победа не ни чака нищо друго освен упадък и бавна смърт. А сега, след като бе установен контакт със Земята, противоречията още повече се изостриха.