Струваше им се, че в тази огромна и мъртва пустиня живееха и се движеха само те двамата.
Неочаквано Ротанов разбра, че това съвсем не е така. От отсрещната страна, където беше разположен лагерът, право към тях се приближаваше някаква тъмна маса. Свикнал с мисълта, че всяко необяснимо движение на чужди планети предвещава опасност, той посегна към оръжието си, ала Крамов го спря.
— Те са съвсем безопасни. Най-важното е да не мърдате, трябва да ги оставите да се приближат колкото се може по-близо, иначе нищо няма да видите. — Здрачевината се сгъстяваше и беше трудно да се различи нещо на такова разстояние и все пак на Ротанов му се стори, че тъмната маса, която се движеше покрай коритото на реката, се разлага на отделни петънца. Не бяха толкова много — около десетина. Някакви приближаващи се предмети. Кой знае защо, петната му приличаха по-скоро на предмети, отколкото на живи същества. По-късно се досети, че причина за това е тяхната форма. Сега ги разделяха само тридесет-четиридесет метра и Ротанов трябваше да признае, че никога досега не бе срещал нещо по странно от тези движещи се триножници. Три крака, съединени в една точка. Нямаха нито глави, нито очи, нито туловища — само тези три крака. И по плавното извиване на краката, по внимателното опипване на почвата, преди да направят поредната крачка, той разбра, че въпреки всичко те все пак са живи същества. Нито един механизъм не би могъл да притежава толкова степени на свобода на движенията като тези гъвкави лапи, в които нямаше нито шарнири, нито сглобки, нито място за някакви скрити двигатели — с една дума нямаше нищо друго освен съединените в една точка лапи. Ръстът на всяко едно от тези същества не надвишаваше половин метър, лапите, дебели колкото човешка ръка, завършваха не със стъпала, а с някакви кръгли възглавнички или смукалца.
Когато се приближиха на двадесетина метра от тях, всички като по команда спряха. Но не застанаха неподвижно, както биха направили механизмите. Предните тъпчеха на място от крак на крак — ту плахо прекрачваха напред, ту отстъпваха, сякаш се колебаеха. Правеха впечатление на трогателни и безпомощни същества. Другите, които вървяха след тях, не спряха веднага. Като се блъснаха в предните, те отстъпиха назад. Ротанов си помисли, че вероятно не виждат, но все пак по необясним начин усещат присъствието на хората. След като се повъртяха минута-две, съществата се пръснаха на различни страни.
— Следете само едно от тях — прошепна Крамов. — И не мърдайте.
Едно от странните същества притича съвсем близо до тях и се закатери по стръмния склон. Ротанов едва сега оцени колко добре е приспособено тялото им за движение по неравна повърхност. Живият триножник се сниши, притисна се до земята и така, разкрачил широко лапи, успяваше да се вкопчи и за най-малките цепнатини и издатини на камъните. Като се покатери на полегатата част на терасата, той спря, вдигна едната си лапа и бързо се завъртя на едно място като балерина. Около него се появи облаче прах, една от лапите му се заби в меката почва, образувайки в нея малка вдлъбнатина. Нещо изтрещя и на мястото, където току-що стоеше триножникът, блесна електрическа искра. Съществото изчезна.
— Това е всичко — каза Крамов. — А сега се опитайте да уловите, което и да е от останалите. Бягат доста тромаво.
Без да чака повторна покана, Ротанов се хвърли към най-близкия триножник. Той тозчас си плю на петите. Разстоянието между беглеца и преследвача неусетно се стопяваше и когато на Ротанов му оставаше само да протегне ръка към него, — се чу познатият вече трясък на електрическо изпразване и съществото се разпадна пред очите му, превръщайки се в облаче възтъмен прах, който сега бавно се слягаше на земята. Подухналият вятър отнесе част от него в пустинята.
Поразен, Ротанов се обърна, но видя само неподвижната фигура на Крамов. Наоколо вече нямаше нито един триножник.
— Всички ли изчезнаха по този странен начин?
Крамов мълчаливо кимна.
— Защо не сте споменали нищо за тях в докладите си?
— Видях ги съвсем скоро, само преди няколко дни. Появяването им е свързано с цъфтенето на гърмящите кълба.
— Интересно. И по какъв начин?
— Това, което остава след тях, не е прах, а зрели спори от гърмящи кълба. Всъщност цялото тяло на триножниците е изградено от тези спори, които са свързани помежду си с неизвестна за нас енергия. Когато енергийният заряд се изразходва, те се разпадат. Същото става и при най-малката опасност. Нашите биолози предполагат, че тези образования имат една-единствена функция — да разнесат колкото се може по-далеч цветния прашец на гърмящите кълба.