— Тогава то не беше запустяло. Там кипеше живот.
— В северното полукълбо няма никакъв живот! Има само кратери, следи от вулканични изригвания и мъртва пустиня!
— Това не са изригвания… Нашите правила забраняваха да се използува хронара на планети, на които има живот. Но наблизо не открихме звезди от други планетни системи. А горивото беше на свършване, щеше да стигне само за обратния път. Ние искахме да се върнем у дома…
— И решихте да погубите планетата?
— А какво биха направили хората на наше място?
— Не знам — честно отговори Ротанов. — Това не знам.
— Не взехме решението веднага. Дълго проучвахме планетата, опитвахме се да установим възможно ли е тук да възникне разумен живот и не бяхме разбрали нищо, както стана ясно по-късно… Нашите учени откриха, че на планетата преобладава един вид растения. Нарекохме ги белите кълба. Те потискаха развитието на цялата останала биосфера, по някакъв начин я бяха подчинили на себе си. Изкопаемите останки на тези растения почти напълно съвпадаха с техния съвременен вид. Учените решиха, че скокът във времето с десетки хилядолетия няма да промени живота на планетата. Когато много ти се иска да получиш определен резултат, винаги намираш подходяща теория. — В гласа на ренитката звучеше искрена мъка. — Само аз бях против, казвах им, че недооценяват местната биосфера, че белите кълба не са обикновени растения, че може да се случи нещастие… Не ме чуха. Хронарът беше подготвен за пускане и в уречения час го включиха. — Тя отново продължително замълча.
— Какво се случи после?
— После дойде нещастието… И досега не можем да си обясним по какъв начин тези растения успяха да го сторят. Корените им се крият в далечното минало, а в настоящето цъфтят техните цветове, същите, които вие наричате белите камбани, и само в далечното бъдеще понякога узряват плодовете им, в които трябва да се търси тайната на безсмъртието.
— А какво стана с планетата?
— Не знам как да нарека белите кълба — същества или растения? В момента на пускането на хронара се включи временно биополе на планетата, насочено в противоположна посока. За да се противопостави на импулса на хронара, неговата енергия е била вероятно с огромна мощност, разпростряла се във времето и точно пресметната. Явно не са успели напълно да унищожат енергията на импулса във всички точки, защото пространството започна да се разкъсва, активизира се вулканичната дейност, планетният катаклизъм обхвана всички материци, но планетата оцеля, остана в настоящето. Наистина почти всички загинаха…
— Не всички — тихо прошепна Ротанов. Но тя го чу.
— Да, оцеля една малка горичка, но и тя умира. Пустинята настъпва към нея от всички страни. През последното столетие не се е прихванало нито едно ново растение, а старите едно след друго загиват, пясъчният обръч се стеснява около тях и скоро планетата, която те защищаваха с цената на живота си, ще се превърне в пустиня.
Тя млъкна, сетне продължи:
— Почвата се разля, превърна се в кал, покри цели континенти… Не можехме нищо да сторим. По това време вече ни нямаше на планетата. По-точно, нямаше ни в нейното настояще. И досега не знаем дали за това беше виновен импулсът на нашия хронар, или биополето на планетата ни запрати в миналото, нещо, което искахме да постигнем на толкова скъпа цена?
— Вие сте пристигнали в този свят голи и невъоръжени — рече Ротанов.
— Да, цялото ни снаряжение, нашият кораб, всичко остана на северния континент, там, където катаклизмът достигна най-голяма сила. Не остана нищо, дори прах.
Рубинът слабо проблясваше и Ротанов забеляза сълзите, застинали в очите й.
Той се отдръпна, извърна се, за да не вижда лицето й и да не я смущава. Нощта се спусна още по-ниско и кацна като черна рошава птица върху назъбените крепостни кули. Сега нищо не нарушаваше тишината, дори дромовете се бяха укротили. Звездите едва забележимо се преместиха на изток, възвестявайки настъпващото зазоряване.
— Колко ли години са ви били необходими, за да построите с голи ръце този замък? И колко смелост! — наруши мълчанието Ротанов.
— Ренитите живеят дълго. Твърде дълго — тихо му отговори тя.
Той се обърна, намери в тъмното ръката й и внимателно я погали:
— Знаеш ли, дете…
— Не съм дете, Ролано.
Въпреки всичко тя му приличаше на малко момиченце, което се е загубило и на което трябва да помогне. Не искаше да спори с нея. Той сякаш мислеше на глас: