— А колко време вече… — започна той, но не можа да продължи, защото от гърлото му излизаха хрипливи, неясни звуци и трябваше да се върне отначало. — Колко време е необходимо за прехода с форсирането?
— Не бързай да се радваш. Този кораб също не се върна. И както преди не е известно какво се е случило с него.
— Това вече не е важно.
— Как да не е важно! Автоматите не издържат. И никой не е успял да докаже дори теоретично, че човек може да излезе жив от тази математическа месомелачка. Думите не стигат, за да се опише какво става с материята по време на прехода.
— Все пак нещо остава, щом са приели сигнала. Какво е разстоянието? Къде са го изпратили?
— Бива си го въпросът ти — уморено се усмихна Мартинов. — Бързо се справи. Точно тук всичко се заплете. База на Хидра и двигател. Излизането в нормално пространство след прехода е възможно само отвъд границите на трийсет светлинни години. По-близо не може. Теоретично не е възможно.
— Ето защо е необходима далечна база…
— Да. Корабите не се завръщат. Нещо там излиза от строя. Автоматичното управление или двигателят — не е известно. Някой трябва да посрещне кораба в края на прехода. Да има къде да кацне, за да бъде ремонтиран, ако се наложи. Само в този случай съществува реална възможност за успех. Нали разбираш, създаването на една толкова далечна база, когато никой не е сигурен в успешния край, е твърде сложен проблем, пък и не разполагаме с време. Никой няма да чака четирийсет години, докато автоматите стигнат дотам. Общо взето, Хидра се оказа съвсем на място. И макар че не е известно дали е оцеляла тамошната колония, мисля, че при благоприятно стечение на обстоятелствата ти ще откриеш нещо. Поне годни автомати или оборудване. Във всеки случай съветът е готов да поеме този риск и ако ти си съгласен…
— А дали са успели да долетят? Все пак полетът е продължил петдесет години. Сигурно вече са грохнали старци?…
— Не се съмнявам, че са стигнали. Експедицията е била чудесно подготвена. Едновременно са тръгнали три кораба. Поне един се е добрал до Хидра. Друг е въпросът какво е станало после с тях. Прав ли е Горюнов, или не. А колкото до петдесетте години полет — те са имали хибернизатори.
— Хибернизатори?! Но нали още тогава е било известно, че хибернизацията поразява здравето на човека. Кой им е разрешил?!
— Експедицията е била сформирана от доброволци. Те са знаели какво ги чака и не е наша работа да ги съдим. Това е подвиг. И ако са пристигнали и са основали там колония, значи цялото им странно и героично начинание все пак е имало смисъл. Може би благодарение именно на тях Земята най-после ще излезе в далечния космос.
Ротанов овладя първоначалното си вълнение и сега почти студено и с очакване гледаше Мартинов.
— Защо мълчиш?
— Чакам да продължиш. Струва ми се, че не се доизказа и все още не знам с какво трябва да се съглася.
— Ама че си хитър, Ротанов!
— Нали затова ме повика.
— Така е. Е, добре. Изпращаме един кораб с един пилот със задачата да изпробва двагателя.
— Ами Хидра?
— Тя остава като резерв; ако след прехода се наложи да се кацне, просто няма друг изход, само в този случай. Но ако съществува някаква възможност, дори най-малката, пилотът е длъжен да се върне, без да се приземява.
— С една дума, да стигна дотам и да се върна, без да спирам, тъй ли? Ами колонистите на Хидра?
— Какво си занареждал: „Хидра, та Хидра“, сякаш не разбираш, че само когато се сдобием с пространствен двигател, ще можем да изпратим там експедиция? Все едно сам нищо няма да успееш да направиш там. Пък и още не си дал съгласието си. Ще трябва да се срещнеш с конструкторите, да изучиш всички детайли и едва тогава двамата ще излезем с предложение пред съвета.
Много лесно искаше да избегне отговора Мартинов. И веднага се изправи, като даде да се разбере, че разговорът е приключен. Но Ротанов не стана — протегнал крака, присвил очи, той продължаваше да го гледа.
— А защо не поканите професионален изпитател, вероятно между конструкторите има специално подготвени хора?
— То се знае, че има такива хора! Разбира се, че бихме могли да поканим изпитател. Но нали досега не се е върнал нито един кораб! Почти сигурно е, че ще се наложи да се кацне на планетата, а за това трябва съвсем друг специалист. Освен всичко останало ти имаш и диплома за навигатор първи клас. Не всеки изпитател има такава квалификация.
Трансатлантическият лайнер изхвърли кабината за кацане на височина дванадесет хиляди метра, без дори да намали скоростта. Прозрачният пластмасов пашкул известно време летя по инерция, после започна бавно да пада. На височина три хиляди метра диспечерът на местното летище го пое чрез силови полета и го насочи по пеленга. До дома на Ротанов оставаха по-малко от десет минути полет. Той все отлагаше мъчителната среща с Олег и я проточи до последния ден. В Центроград по време на подготовката на експедицията имаше работа до гуша и той с горчивина си помисли, че стига да иска, много лесно може да се оправдае. С Олег заедно учиха в навигаторския институт, по-късно Ротанов записа курсовете за инспектори, а Олег не издържа конкурса и остана обикновен навигатор. Различната работа не развали студентското им приятелство и с годините то укрепна и се превърна в мъжка привързаност. Всеки път, когато някой от тях се завръщаше от далечни експедиции, с приятно чувство си мислеше, че вкъщи го очаква близък човек. Беглите запознанства с жени в паузата между две експедиции не прерастваха в нещо по-трайно, а дружбата с Олег се запази. И всяка година те се готвеха да излетят заедно в поредната експедиция. Когато заминаваше за Центроград, за да получи разрешение за експедицията до Хидра, той твърдо обеща, че този път… Олег знаеше, че Ротанов не говори на вятъра, и сега естествено спокойно си седеше у дома и чакаше да го повика.